Съгласно чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Р. България, не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.
Тази конституционна забрана е намерила доразвитие в действащото законодателство посредством редица разпоредби.
Според чл. 8, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.
Съгласно чл. 289 от Търговския закон (ТЗ), упражняването на право въз основа на търговска сделка е недопустимо, ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна.
В Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е закрепено задължение, отнасящо се до участващите в съдебните производства лица и техните представители, които под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Тези лица са длъжни да изнасят пред съда само истината.
Злоупотребата с право се дефинира като превратно упражняване на предоставено от закона субективно право от неговия носител, който чрез упражняване на правото си не се стреми да задоволи свой законни интереси, а цели да увреди друг правен субект, причинявайки му имуществени и/или неимуществени вреди[1].
В практиката на Върховния касационен съд (ВКС) се приема, че носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно[2].
Това, обаче, не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД)[3].
Така например, подаването на жалба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност – гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право (т.е. противоправно поведение) е налице, когато жалбата не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес[4].
Злоупотреба с право може да е налице при подаване до съда на частна тъжба за извършено престъпление, което се преследва по тъжба на пострадалия, т.е. за престъпление от частен характер. Такава хипотеза ще бъде налице, когато правото на тъжба е упражнено недобросъвестно – когато частният тъжител упражнява това право със съзнанието, че то не съществува и с цел да причини другиму вреди. Обратно, правото на тъжба ще е упражнено добросъвестно, когато частният тъжител го упражнява с убеждението, че то съществува. В този случай няма да е налице недобросъвестност, ако впоследствие се окаже, че престъплението не е извършено или не е извършено от обвиняемия. Незнанието на тези обстоятелства от частния тъжител, независимо дали се дължи на извинителни или неизвинителни причини, изключва недобросъвестността при упражняване на правото на тъжба[5], а оттук и злоупотребата с това право.
До злоупотреба с право може да се стигне и в хипотеза на подаден до полицията сигнал и свидетелстване в наказателно производство за извършено престъпление. Както се спомена по-горе, подаване на сигнал до компетентен държавен орган е поначало правомерно и представлява упражняване на конституционно гарантирано право. Гражданите остават добросъвестни при упражняването на това им право даже и когато посочените в сигнала обстоятелства не бъдат доказани. Злоупотреба с право обаче ще бъде налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат предприети необходимите мерки от държавния орган, а когато молителят знае, че посочените от него обстоятелства са неверни, но въпреки това подава искането си, за да навреди другиму или с цел да накърни друг обществен интерес. Следователно, у молителят трябва да е налице умисъл, т.е. предварително знание, че посочените в сигнала факти са неверни[6].
Правото на иск също може да бъде упражнено с цел да бъдат причинени вреди на друго лице и по този начин да бъдат накърнени чужди интереси. В своята практика ВКС приема, че носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК[7].
В съдебната практика се застъпва становището, че в случай на недобросъвестно упражняване на правото на иск доказването на деянието (предявяването на иса) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия, но при липса на достатъчно доказателства за размера на причинената вреда, съдът определя нейния размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК[8].
Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди[9].
В съдебната практика се провежда разграничение между отговорността за разноски по делото и отговорността за преките и непосредствени вреди при злоупотреба с процесуални права. Приема се, че съществува разлика между отговорността по чл. 3 и по чл. 78 ГПК. Отговорността за разноски също е деликтна, но тя е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото (напр. пътните разноски за явяването на страните пред съда – за разлика от уредбата в ЗГС) и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото[10].
От горния анализ се налага изводът, че злоупотребата с право винаги е умишлена. С упражняването на едно право може да бъде злоупотребено, но само ако титулярят му умишлено го използва не за да задоволи свои интереси, а за да навреди другиму или на обществото (арг. от чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Само в този случай увреденият може да търси от злоупотребилия с правото си отговорност за търпените вреди, доколкото има такива и ако бъде установено, че те са в причинна връзка с умишлена злоупотреба с права[11].
Що се отнася до злоупотребата с права в областта на търговските отношения, трябва да се посочи, че спомената по-горе забрана за злоупотреба с право по чл. 289 ТЗ е относима към сключването, изпълнението, изменението или прекратяването на търговските сделки, при което упражняването на собственото право на едната страна по сделката е осъществено с единствената цел да бъдат увредени интересите на другата страна[12]. Разпоредбата на чл. 289 ТЗ не допуска упражняването на право въз основа на търговска сделка, ако то се извършва само с намерение за увреждане на другата страна. Съгласно чл. 302 ТЗ, длъжникът по сделка, която за него е търговска, трябва да полага грижата на добрия търговец. Нарушението на забраната за злоупотреба с право, следваща от чл. 289 ЗЗД, поражда деликтна отговорност, ако са осъществени и другите материалноправни предпоставки за гражданската отговорност на делинквента. Чл. 302 ТЗ изисква квалифицирана грижа при изпълнение на задълженията по търговската сделка. И двете разпоредби уреждат отношения, които са извън валидното действие на търговската сделка[13].
Може да се заключи, че превратното упражнение на субективните права е укоримо поведение с оглед обществения интерес. Правните последици при осъществяване на злоупотреба с права са отказ от защитата им. В зависимост от естеството на действията, чрез които злоупотребата с правото се извършва, увреденият може да иска съответно и обезщетение, и преустановяване на увреждащата злоупотреба[14].
Специално що се отнася до процесуалните права, ВКС приема, че добросъвестността при упражняването им е налице, когато съответното процесуално право се упражнява с убеждението, че то съществува. Няма злоупотреба с право тогава, когато страната подава молба, например за обезпечение на иск по чл. 390 ГПК, със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, съществува или не в действителност твърдяното субективно право, евентуално нейната грешка при преценка на правото дали е извинителна или неизвинителна[15].
Забраната за злоупотреба с право, уредена в чл. 3 от ГПК се отнася не само до исковия граждански процес, но също така и до уредените в кодекса обезпечителни, изпълнителни и охранителни производства. В съдебната практика се приема, че общите правила, регламентирани в Част първа от ГПК, включително принципите и основните начала на производството по граждански дела са приложими както в исковия процес, така и съответно в останалите граждански производства (обезпечително, изпълнително и охранително). Принципът за добросъвестност, регламентиран в чл. 3 ГПК, т.е. задължението на участниците в съдебните производства и техните представители под страх от отговорност за вреди да упражняват предоставените им от закона процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, е принцип не само в исковия, но в целия граждански процес. Поради това, частният съдебен изпълнител, оправомощен от държавата да извършва принудително изпълнение съгласно ГПК, е задължен да спазва закона, включително да следи за добросъвестното упражняване на процесуалните права от страните в изпълнителния процес, а при превратното им упражняване в нарушение на чл. 3 ГПК, следва да откаже защитата им. При неизпълнение на това свое задължение, той носи дисциплинарна отговорност, а при настъпили вреди – и имуществена отговорност съгласно чл. 74, ал. 1 Закона за частните съдебни изпълнители[16].
До злоупотреба с права може да се стигне и в хипотеза на унищожаем договор, сключен от лице, което към момента на сключването не е могло да разбира или да ръководи действията си. Така, в случаите, при които ползващата се от сделката насрещна страна по договора, знаейки за състоянието на другата страна и за невъзможността ѝ да разбира или да ръководи поведението си, изчака изтичането на давностния срок за унищожаване на сделката по чл. 32, ал. 2 ЗЗД и тогава предприеме действия, с които приведе в изпълнение договора, то съдът следва да прецени налице ли е злоупотреба с право, което правният ред не допуска[17], а ако това е така – да откаже защитата на правото, с което се злоупотребява.
В чл. 8, ал. 1 от Кодекса на труда също е изрично разписана забрана за злоупотреба с права – трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно от страните по трудовото правоотношение, съобразно изискванията на законите. Както е изяснено в съдебната практика, едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права. Съдебната практика е дала разяснение, че злоупотреба с права от работодателя при уволнение на работник или служител е налице, когато се установи, че единственото му желание, ползвайки се от законово допустимо средство, е постигне на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен/конкретни служители, която цел не би могъл да постигне по друг начин, или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. В тази връзка, се изяснява, че злоупотребата с право е упражняване на правото в противоречие с неговото предназначение, противопоставяне на духа и буквата на закона[18].
Поместената по-горе статия не е правен съвет. Статията не представлява и не може да се разглежда като правна консултация по конкретен казус и/или правен спор.
В случай, че имате необходимост от специализирана правна помощ и съдействие, можете да се свържете с адв. Николов на посочените телефонен номер и/или имейл адрес.
[1] Решение № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г., ВКС, III гр. отделение.
[2] Решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г., ВКС, III гр. отделение.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Решение № 201 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 3973/2018 г., ВКС, IV гр. отделение.
[6] Решение № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г., ВКС, III гр. отделение.
[7] Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., ВКС, IV гр. отделение.
[8] Пак там.
[9] Пак там.
[10] Пак там.
[11] Решение № 264 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 2531/2014 г., ВКС, IV гр. отделение.
[12] Решение № 138 от 08.11.2013 г. по търг. д. № 103/2012 г., ВКС, I търг. отделение.
[13] Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г., ВКС, I гр. отделение.
[14] Решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2010 г., ВКС, IV гр. отделение.
[15] Пак там.
[16] Решение № 50044 от 04.07.2023 г. по т. д. № 71/2022 г., ВКС, I търг. отделение.
[17] Решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г., ВКС, IV гр. отделение.
[18] Решение № 130 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 150/2016 г., ВКС, IV гр. отделение.
За aвтора