Изберете страница

Относно тълкуването на националното право в съответствие с буквата и целта на директивите на Европейския съюз

фев. 15, 2021 | Статии

Студията е публикувана в: Liber Amicorum, сборник с научни разработки в чест на доц. д-р Юлия Захариева, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 323-364.

 

Резюме

Статията е посветена на задължението на националните правоприлагащи органи да тълкуват и прилагат националните правни норми в светлината на духа, целите и буквата на правото на Европейския съюз. Изследването започва с въведение, съсредоточаващо се върху особената правна природа на правото на Европейския съюз, която по необходимост изисква специфичен тълкувателен подход. Главният акцент на изложението е насочен към систематично представяне на същността на т.нар. съответстващо (конформно) тълкуване и ограниченията, поставени пред него в практиката на СЕС. Доколкото обемът позволява, е анализирана и практиката на българските съдилища, относима към предмета на изследването.

Ключови думи: тълкуване, съответствие, пълна ефективност, противно на закона, национално право, директива

 

 

I. ВСТЪПЛЕНИЕ

Като се има предвид, че Европейският съюз е правно и икономическо образувание sui generis, принципно непознато на системата на класическото международно право и автономно по отношение на учредилите го и членуващи в него държави членки, не е трудно да се разбере, че с оглед на постигане на целите, поставени пред Съюза, се налага теоретичното концептуализиране, практическото възприемане и реалното приложение на ефективен и единен за цялата общност правен механизъм, позволяващ еднообразно прилагане и възприятие от страна на всички държавни органи, и по-общо – всички правни субекти, в държавите членки на предписанията на правните норми, част от съвкупността правни норми, образуващи правото на Европейския съюз (ПЕС).

В рамките на настоящото изследване ще бъде направен анализ на задължението на националните правоприлагащи органи да тълкуват и прилагат националните правни норми в светлината на духа, целите и буквата на ПЕС всеки път, когато са изправени пред казус, по който приложение намира национална правна норма, но последната или се явява резултат от транспонирана в националното право директива на Европейския съюз, или с цел постигане на максимална ефективност на правото на Съюза се налага националното правило за поведение да бъде тълкувано и прилагано по различен от утвърдения до този момент начин, или да бъде оставено без приложение.

В структурно отношение изложението ще бъде разделено по следния начин: на първо място ще бъде обърнато внимание на особената правна природа на ПЕС, на второ място ще бъде изяснено защо тя изисква специфичен тълкувателен подход, след това ще бъде разгледана същността на т.нар. конформно тълкуване и ограниченията, поставени пред него в практиката на СЕС, а накрая ще бъде анализирана практиката на българските съдилища, относима към предмета на изследването.

 

II. ПРАВНА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. МЕТОДИ ЗА ТЪЛКУВАНЕ В ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ. ПРЕДИМСТВО И ДИРЕКТЕН ЕФЕКТ НА ПРАВОТО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

 

1. Специфични особености на правото на Европейския съюз

За да бъде теоретично осмислено и правилно възприето задължението на всички правоприлагащи органи на държавите – членки на ЕС, най-вече на съдилищата, да тълкуват и прилагат националното право, винаги вземайки под внимание ПЕС, се налага да се изяснят няколко основополагащи положения, касаещи самия Съюз и създадения по силата на учредителните му договори правен ред[1].

На първо място, както се подчертава в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), следва да се има предвид, че от гледна точка на международното право Съюзът не може – с оглед на самото си естество, да се счита за държава[2].

Съюзът изначално се отличава и от всички познати на международното право форми на международни организации. Отликата е свързана най-вече с това, че за разлика от обикновените международни договори, по силата на които се създава всяка международна организация, учредителните договори на Съюза са създали нов правен ред. Този нов правен ред има свои собствени институции, а в негова полза членуващите в Съюза държави са ограничили във все по-широки области своите суверенни права. От друга страна, субекти на правото на Съюза са не само държавите членки, но и техните граждани и подчинените на юрисдикцията на съответната държава юридически лица[3].

По необходимост правото на Европейския съюз се ползва с автономия както спрямо националното право на всяка държава – членка на Съюза, така и спрямо международното право[4].

Като самостоятелен правопорядък съюзното право се характеризира с конституционна рамка и собствени основни начала, специално изградена институционална структура, както и пълен набор от правни норми, които осигуряват функционирането му[5].

Правото на Съюза се отличава и с това, че произтича от автономен източник, представляван от Договорите – с предимството по отношение на правните системи на държавите членки, както и с директния ефект на цяла поредица разпоредби, приложими по отношение на техните граждани и самите тях[6]. От тези съществени особености на съюзното право води началото си структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно както самия Съюз и държавите, които членуват в него, така и самите държави членки помежду им[7]. Що се отнася до учредителните договори, в практиката на СЕС те се разглеждат като основна конституционна рамка на Съюза[8]. Макар и сключени под формата на международно споразумение, Договорите съставляват конституционна харта на общност от държави, основана на правото[9].

От всичко посочено дотук закономерно се налага изводът, че правото на Европейския съюз представлява в самата си същност специфичен и самостоятелен правен ред, който е не само интегриран в правната система на държавите членки от влизането в сила на учредителните договори по отношение на всяка една от тях, но и чиито норми националните юрисдикции са длъжни да прилагат[10].

 

2. Методи за тълкуване в правото на Европейския съюз

2.1 Компетентност на Съда на Европейския съюз да тълкува съюзното право

По силата на чл. 19, § 1, изр. 2 във връзка с § 3, б. „б“ ДЕС Съдът на ЕС осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите и се произнася в съответствие с Договорите по искане на националните юрисдикции с преюдициални заключения относно тълкуването на правото на Съюза или относно действителността на актовете, приети от институциите.

Горепосочените правила от ДЕС обаче задължително следва да се тълкуват във връзка с чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 и § 2 ДЕС, прокламиращи принципа на предоставената компетентност. Принципът на предоставена компетентност очертава рамките, в които съюзните институции са правомощни да приемат правнообвързващи актове. По силата на този принцип всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза в Договорите, принадлежат на държавите членки. Тоест Съюзът действа единствено в границите на компетентност, която държавите членки са му предоставили с Договорите, с оглед постигане на поставените в тези Договори цели. Всяка компетентност, която не е предоставена на Съюза с Договорите, принадлежи на държавите членки.

Същевременно чл. 344 ДФЕС прокламира, че държавите членки се задължават да не уреждат споровете, отнасящи се до тълкуването или прилагането на Договорите, по начини различни от тези, предвидени в тях.

От анализа на посочените разпоредби на учредителните договори следва изводът, че с цел да се гарантира еднообразното прилагане на ПЕС, СЕС разполага с изключителната компетентност да дава задължителни тълкувания на съюзното право и да се произнася относно действителността на актовете на институциите на Съюза[11]. Съдът на ЕС обаче е институция на Съюза (арг. чл. 13, § 1 ДЕС), откъдето произтича и обвързаността му с принципа на предоставена компетентност. Договорите изрично му възлагат разглеждането на определени дела, като оставят всички останали случаи, свързани с прилагане на съюзното право, под юрисдикцията на националните правораздавателни органи[12]. Сред делата, по които е компетентен да се произнесе СЕС, са и онези, по които се дава задължително и важащо за всички тълкуване на правни норми, съдържащи се в учредителните договори, и приетите въз основа на тях актове на вторичното право на ЕС. Нито една друга институция на ЕС или орган на публичната власт – в която и да е държава членка, не са правомощни да тълкуват ПЕС по общовалиден начин и да обвързват със своето възприятие други правни субекти.

Естествено, следва да се вземе предвид и категорично изясненото в практиката на СЕС положение, че макар и Съдът да е компетентен да тълкува съюзното право, то той не е правомощен да се произнася по тълкуването на национални разпоредби, нито да преценява дали даденото от съответната национална юрисдикция тълкуване е правилно. Единствено националните юрисдикции са компетентни да се произнасят по тълкуването на вътрешното право[13].

 

2.2 Методи за тълкуване в правото на Европейския съюз

Посочените по-горе специфики на правото на ЕС резултират в определени затруднения, възникващи във връзка с неговото приложение, пред които са изправени както институциите на самия Съюз, така и властовите органи на държавите членки.

От тази гледна точка трябва да се има предвид, че правилата за тълкуване на правните норми – част от съвкупността правни норми, образуващи съюзното право, не са позитивноправно закрепени в учредителните договори или в акт от вторичното право на Съюза, а са изведени от СЕС в неговата юриспруденция.

В своята практика СЕС посочва, че при тълкуването на ПЕС следва да се вземе предвид, че текстовете на общностното право са съставени на множество езици и че редакциите на различните езици са еднакво автентични. Затова тълкуването на дадена разпоредба на общностното право налага сравнение на редакциите на различни езици[14].

Трябва също да се отбележи, че дори при пълно съответствие между текстовете на различните езици, общностното право използва терминология, която е специфична за него. В допълнение следва да бъде подчертано, че правните понятия нямат непременно едно и също съдържание в общностното право и в различните национални правни системи[15].

На последно място, всяка разпоредба на общностното право трябва да бъде поставена в нейния контекст и да се тълкува в светлината на разпоредбите на това право, на неговите цели и на етапа от развитието му към датата, на която разглежданата разпоредба следва да бъде приложена[16]. Изводът е, че СЕС последователно прилага това разбиране, включително и в по-новата си практика, приемайки, че при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза трябва да се вземе предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част[17].

Важно е да се изтъкне, че от изискването за еднакво прилагане на съюзното право, както и от принципа за равенство, следва, че всяка разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, е необходимо по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, което трябва да бъде направено, като се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба[18].

От анализа на практиката на СЕС става ясно, че тълкуването на общностните разпоредби представлява целенасочена и основана на логически процеси дейност, осъществявана от правоприложителя, при която последният трябва да изхожда на първо място от граматическото, чисто езиковото построение на правилото. При това обаче от вниманието на прилагащия правото на Европейския съюз не следва да убягва важното положение, че всички правни термини, използвани в който и да е нормативен акт на Съюза, имат автономен, т.е. специфичен за съюзното право характер, който не позволява те да бъдат изпълнени със същото или дори сходно съдържание, с което са познати в рамките на националното право. На следващо място, както бе посочено по-горе, граматическото тълкуване на която и да е разпоредба на ПЕС не може да бъде достатъчно за разкриване на точния смисъл, вложен в нея от нормотвореца. Това е така, защото Съюзът е многоезичен и често пъти би могло да се стигне до положение, при което в езика на дадена държава членка определен термин да се ползва с конкретно съдържание, но в друг език – на друга държава членка, същият термин да има по-различен смисъл. Ако се допусне езиковото тълкуване да бъде водещо, то ще се постави под съмнение еднообразното прилагане на съюзното право във всички държави членки.

Именно отчитайки последното, СЕС добавя, че правната норма – част от съюзното право, следва да бъде разбирана в светлината на цялата останала съвкупност от правни норми на съюзното право, регулиращи съответните обществени отношения. Това предполага висока ерудиция от страна на правоприложителя, който следва да познава пълното множество от правни норми на ПЕС, за да бъде в състояние да направи нужния анализ на правилото в съответствие с неговия контекст.

След изясняване на контекста, в който е приета и съществува разпоредбата на съюзното право, прилагащият го орган е обвързан от проучване на целта на правната уредба на Съюза. Тоест тълкуването следва да се осъществи при прилагане на телеологичния метод. От своя страна, телеологичният метод при тълкуването на съюзното право се съчетава в практиката на СЕС с функционалния подход при неговото прилагане[19].

По аргумент от чл. 3 ДЕС Европейският съюз не представлява създадена сама за себе си общност от държави. Той е изключително целеви съюз, учреден именно за реализиране на общите въжделения на държавите, които членуват в него, касаещи както тяхното собствено развитие, така и в по-глобален мащаб поддържането на мира в международните отношения. От тази гледна точка всеки нормативен акт на институциите на Съюза има ясно очертана цел, която неминуемо се вписва в рамките на общите му цели, осмислящи неговото съществуване. Именно поради това телеологичното тълкуване на ПЕС е от съществено значение. Целите на правната уредба трябва да бъдат ясно дефинирани от правоприложителя и като се държи сметка за тях при прилагането на съюзното право, то следва да се тълкува по начин, позволяващ постигането на заложената в съответната норма цел.

От внимателния прочит на практиката на СЕС можем за заключим, че коментираните методи за тълкуване в съюзното право се прилагат в съчетание един с друг. Анализът на съответното правило винаги се основава както на неговото езиково тълкуване, така и на връзката му с други относими правни норми, но също така във всеки конкретен случай се взема предвид и преследваната от европейския законодател цел.

В българската правна литература е изразено становището, че историческото тълкуване има ограничено приложение в ПЕС. Последното се дължи, от една страна, на сложната и многостранна процедура, по която се приемат актовете на Съюза, в която участват множество правни субекти, което прави изясняването на точното съдържание на нормите спрямо процеса на приемането им изключително трудно, и от друга – поради съображението, че интеграцията има динамичен характер, което допълнително затруднява приложението на този тълкувателен метод[20]. Становището поначало следва да бъде споделено, доколкото е вярно, че законодателните процедури в съюзното право са усложнени в сравнение например със законодателния процес в Р. България. Все пак трябва да се има предвид и обстоятелството, че макар и да не е широко разпространено в практиката на СЕС, историческото тълкуване е застъпено в нея. В практика си СЕС неведнъж е посочвал, че генезисът на една разпоредба на съюзното право също може да разкрие обстоятелства, които са релевантни за тълкуването ѝ[21].

Следва да бъде направено уточнението, че когато една разпоредба от правото на Съюза подлежи на различни тълкувания, предимство трябва да се отдаде на това, което може да запази нейното полезно действие[22].

Като се има предвид, че по принцип актовете на съюзните институции, даже и да страдат от пороци, се ползват с презумпция за законосъобразност и поначало произвеждат правни последици до момента, в който не бъдат отменени или оттеглени[23] по предвидения в Договорите ред, то съгласно един от общите принципи на тълкуването на съюзното право общностният акт трябва, доколкото е възможно, да се тълкува по начин, който не поставя под съмнение неговата валидност[24]. В това отношение всеки общностен акт трябва да се тълкува в съответствие с цялото първично право, включително в съгласие с принципа на равно третиране, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано[25].

От друга страна, всеки път когато текст от вторичното общностно право може да се тълкува по няколко начина, следва да се предпочете тълкуването, съгласно което разпоредбата съответства на учредителните договори, а не онова, което води до установяване на несъвместимостта ѝ с тях.

Също така държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на общностното право, но и да не допускат да се основават на тълкуване на текст от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от общностния правен ред, или с останалите общи принципи на общностното право[26].

Освен това е важно изрично да бъде напомнено, че съгласно чл. 296 ДФЕС всеки правен акт на Съюза трябва да е мотивиран и в него подробно да са изложени всички съображения, довели до приемането му. Последното е изключително важно за разкриване на автентичната воля на европейския законодател, заложена в съответния нормативен акт, особено като се има предвид, че постановителната част на даден акт на Съюза е неразделна от мотивите му и трябва да се тълкува, когато това е необходимо, предвид съображенията за приемането му[27].

Тълкуването на съюзното право, осъществено по общовалиден и важащ за всички правни субекти начин от Съда, се ползва с обратна сила. В частност, когато става дума за преюдициално запитване, това означава, че тълкуването, което Съдът дава на съюзното правото при упражняване на възложената му от чл. 267 ДФЕС компетентност, изяснява и уточнява, когато е необходимо, значението и приложното поле на това право, както то трябва или е трябвало да се разбира и прилага от датата на влизането му в сила. От това следва, че освен когато са налице наистина изключителни обстоятелства, така тълкувано, правото на Съюза трябва да се прилага от съда и към правоотношения, възникнали и установени преди решението на СЕС по искането за тълкуване. Последното е важимо, когато са налице условията, които позволяват пред компетентните юрисдикции да се отнесе спор по прилагането на право на Съюза[28].

Съдът може да ограничи единствено по изключение възможността всяко заинтересовано лице да се позове на разпоредба, на която той е дал тълкуване. Това изключение се обосновава с приложението на присъщия на правния ред на Съюза общ принцип на правна сигурност. Посредством коментираното изключение СЕС не допуска даден субект да оспори основани на добросъвестност правоотношения. За да бъде наложено подобно ограничение, е необходимо да са изпълнени два основни критерия, а именно добросъвестност на заинтересованите среди и риск от сериозни смущения[29]. По-конкретно Съдът е прибягвал до това разрешение само при точно определени обстоятелства. Например при съществуване на риск от тежки икономически последици, дължащи се преди всичко на големия брой правоотношения, установени добросъвестно въз основа на считаната за валидно действаща правна уредба, и когато лицата и националните власти са били подтикнати към несъобразено с правото на Съюза поведение поради обективна и значителна несигурност по отношение на обхвата на разпоредбите на правото на Съюза – несигурност, за която евентуално е допринесло същото поведение, възприето от други държави членки или от Комисията[30].

 

3. Предимство и директен ефект на правото на Европейския съюз

Задължението за конформно, т.е. за съответстващо на правото на Европейския съюз тълкуване на националните правни норми, намира основание в предимството и директния ефект, с които се ползва съюзното право. Това налага в рамките на настоящото изследване да бъде направен кратък очерк на принципните положения, свързани с примата и директния ефект на съюзните правни норми.

Така СЕС приема, че в съответствие с принципа на предимство на общностното право действието на разпоредбите на Договорите и на директно приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила тези разпоредби и актове правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на съществуващото вътрешно право. Като се има предвид, че разпоредбите на ПЕС са интегрална част от вътрешния правов ред, приложим на територията на всяка от държавите членки, и имат предимство пред него, те възпират валидното приемане на нови законодателни актове, доколкото последните биха били несъвместими с общностните разпоредби[31].

От постоянната съдебна практика на СЕС е видно, че националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на общностното право, е длъжен да гарантира пълното действие на правните норми на това право. Последното се постига главно чрез неприлагане на противоречащата им национална правна норма. Така, когато е налице подобна необходимост, съдът по собствена инициатива следва да оставя без приложение разпоредбите на националното законодателство, които противоречат на съюзното право. Това е така дори националните правни норми да са приети впоследствие. Националният съд е властен да не приложи правната норма, част от вътрешното право, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителна отмяна на съответната норма по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред[32].

По силата на принципа за предимство на общностното право националната юрисдикция разрешава колизията между разпоредба на националния закон и пряко приложима разпоредба на Договорите или на друг нормативен акт на ЕС, прилагайки общностното право и оставяйки при необходимост без приложение противоречащата му национална разпоредба, а не чрез установяване на недействителността на националната разпоредба, като в това отношение държавата членка определя компетентността на органите и юрисдикциите[33].

Този принцип съответно задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на съответните държави[34].

Съдът на ЕС подчертава, че всяка разпоредба на национална правна система и всяка законодателна, административна или съдебна практика, която може да намали ефикасността на правото на Съюза, поради факта че отказва на компетентния да прилага това право съд правомощието в самия момент на прилагането да извърши всичко необходимо, за да изключи прилагането на националните законови разпоредби, които евентуално представляват пречка за пълната ефикасност на пряко приложимите норми на Съюза, е несъвместима с изискванията, произтичащи от самото естество на съюзното право[35].

В този контекст следва да се напомни, че както многократно е подчертавал СЕС, несъвместимостта с общностното право на последваща норма от националното право не я прави несъществуваща. При такова положение националният съд е длъжен да не прилага тази норма. Това задължение не ограничава правомощието на компетентните национални юрисдикции да прилагат онези от различните способи във вътрешния правен ред, които са подходящи да защитят предоставените от общностното право индивидуални права[36].

От гореизложеното следва, че за да се гарантира ефективността на всички разпоредби от съюзното право, принципът на предимство задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза[37].

От своя страна, по силата на принципа на директен ефект общностното право вменява задължения на частноправните субекти, но същевременно поражда за тях и права, които стават част от техния патримониум[38]. Във всички случай, в които по съответния спор националните съдилища на държавите членки трябва да приложат правото на Европейския съюз, те са обвързани да анализират дали нормата, част от съюзното право, отговаря на критериите, позволяващи ѝ да породи директен ефект за частните лица, а именно – дали тя е ясна, безусловна и достатъчно точна по съдържание[39].

Предвид правната характеристика на предимството и директния ефект на правото на Съюза, правилна се явява констатацията на СЕС, че по силата на принципа на предимство на съюзното право, когато националната правна уредба не може да се тълкува в съответствие с неговите изисквания, всеки сезиран в рамките на своята компетентност национален съд – в качеството си на орган на държава членка, е длъжен да не прилага националните разпоредби, противоречащи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от него спор[40].

В заключение на тази част от изложението е уместно да се спомене, че от момента на присъединяването ѝ към Европейския съюз – 01.01.2007 г., Република България е обвързана от разпоредбите на учредителните договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат на правото на ЕС над националните правни норми[41] всеки съд, в качеството му на национална юрисдикция, е задължен да съобразява със съюзното право всеки път, когато последното е относимо към правилното и законосъобразно решаване на разглеждания от него правен спор, тълкувайки националното право, доколкото това е възможно, по начин, че то да съответства на съюзното.

Принципът на примата произтича от разбирането за същността и вътрешната логика на интеграцията и специфичното естество на общностния правен ред. Посредством него се утвърждава еднообразното прилагане на ПЕС в държавите членки с безусловно предимство пред цялото действащо право в случай на противоречие. Националните правни норми са подчинени на принципа на примата и в случай, когато една материя е уредена едновременно от общностна и национална норма по различен начин, националният съд – и въобще националните органи, са длъжни да приложат общностната норма. Считано от горепосочената дата, възниква правото на всяко лице, което черпи права от съответната норма на ПЕС, да се позовава на нейния примат и да се ползва от последиците на този примат – да поиска прилагането ѝ вместо противоречаща национална норма. Това е т.нар. примат по заместване (субституция), за разлика от тълкувателния примат (примат по изместване), произтичащ от задължението за съобразено тълкуване на ПЕС, като целта е държавата членка в нито една хипотеза да не може да противопоставя на общностна норма свои вътрешни едностранни разпоредби[42].

Изискването за тълкуване на националното право в съответствие с общностното е присъщо за системата на учредителните договори. То дава възможност на националната юрисдикция да осигури пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнася по спорове, с които е сезирана. При констатираното противоречие на българска правна норма с тази на която и да е директива на ЕС, националният съдия е длъжен да остави неприложена вътрешната правна норма, която противоречи на общностна норма. Това произтича и от общото правило, че националните юрисдикции са длъжни да осигурят съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на ПЕС, като гарантират пълното му действие[43].

Прилагането на съюзната правна норма вместо онази, която е част от националното право, естествено е мислимо само ако правилото от ПЕС се ползва с директен ефект. Ако то не се ползва с подобен ефект и същевременно липсва съюзна норма, която да е безусловна и достатъчно ясно формулирана, приложима по съответния случай, то съдът ще следва да приложи по аналогия тази правна норма – част от българското право, която не влиза в противоречие с правото на Съюза. В случай че относимите към казуса национални правни норми не могат да се приложат даже и по аналогия, то съдът следва да основе решението си на общите начала на правото на Р. България (арг. чл. 5 ГПК), прилагайки ги по такъв начин, че да не се допусне противоречие със съюзното право.

 

III. СЪЩНОСТ НА КОНФОРМНОТО ТЪЛКУВАНЕ НА НАЦИОНАЛНОТО ПРАВО В СВЕТЛИНАТА НА ДИРЕКТИВИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

1. Правна характеристика на директивите на Европейския съюз. Транспониране на директива

Видно от заглавието на настоящата статия, тя е посветена основно на проблемите, които поставя тълкуването на националното право в светлината на директивите на Европейския съюз. Поради това следва да се уточни какво представлява по своята правна характеристика директивата.

Без да се навлиза в подробности, полезно е да се припомни, че съгласно дефиницията на чл. 288 трета алинея ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. В тази връзка добре изяснено в българската правна литература и възприето в съдебната практика е гледището, че предписанията на директивата са адресирани до държавите членки. Последните – по силата на учредителните договори и поетите с тях задължения, както и в съответствие с конституционно установените процедури в правните им системи, се явяват обвързани от постигането на целта, преследвана с директивата. Тази цел се постига чрез транспониране на директивата в националното право.

В рамките на правовата държава, каквато несъмнено е и Р. България по арг. от чл. 4, ал. 1, изр. 1 КРБ, всяко действие на държавата, осъществявано чрез нейните органи, следва да се основава на правна норма. От тази гледна точка, макар и да са властни да изберат точния начин на постигане на резултата, заложен в директивата, то в общия случай държавите членки се налага да приемат конкретни правни норми, които да са в достатъчната степен стабилни и ясно формулирани. Съдът на ЕС заключава, че директивите трябва да се въвеждат чрез актове, които се ползват с неоспорима задължителна сила и са в необходимата степен конкретни, точни и ясни, за да се спази изискването за правна сигурност. Принципът на правната сигурност изисква националните мерки, приети в приложение на правната уредба на Съюза, да бъдат подходящо разгласени, така че частноправните субекти, засегнати от тези мерки, да бъдат в състояние да се запознаят с обхвата на своите права и задължения в конкретната област, уредена от правото на Съюза[44]. Това не променя факта, че съгласно самия текст на чл. 288, трета алинея ДФЕС държавите членки имат свобода при избора на формата и средствата за прилагане на директивите, която позволява да се гарантира в най-голяма степен постигането на търсения резултат. От тази разпоредба следва също така, че транспонирането на директивите във вътрешното право не изисква непременно законодателни действия във всяка държава членка. В този смисъл невинаги е необходимо формално възпроизвеждане на разпоредбите на дадена директива в специална и изрична правна норма, като в зависимост от съдържанието на директивата нейното изпълнение може да бъде постигнато чрез общия правен контекст. По-конкретно, наличието на някои общи принципи на конституционното или административното право може да обезсмисли транспонирането чрез конкретни законови или подзаконови мерки. Това е така, при условие че тези принципи гарантират на практика цялостното прилагане на директивата от националната администрация и че ако съответната разпоредба на директивата цели да създаде права за частноправните субекти, произтичащото от тези принципи правно положение е достатъчно точно и ясно, и правоимащите лица са в състояние да се запознаят с правата и задълженията си в пълния им обем и при необходимост да се позовават на тях пред националните съдилища[45].

Правната характеристика на директивата обаче поначало изключва възможността тя сама по себе си да поражда задължения за частноправни субекти. Оттук следва, че принципното положение във връзка с директивите е, че съдържащите се в тях правила не могат да бъдат противопоставени на частноправни субекти в рамките на правен спор пред национална юрисдикция[46]. Както вече бе изяснено, директивата се нуждае от транспониране, за да се счита, че целеният с нея резултат е постигнат. В последния случай обаче пред съда съответният частноправен субект се позовава на националното право, транспониращо директивата, а не на самата нея. В този смисъл следва да се има предвид, че възможността за позоваване на директиви, които не са транспонирани или са транспонирани неправилно до отношенията между частноправните субекти, би означавало да се признае на Европейския съюз правомощието да приема с незабавен ефект задължения в тежест на частноправните субекти, въпреки че той разполага с такава компетентност само когато е оправомощен да приема регламенти[47].

Съгласно член 288, трета алинея ДФЕС обвързващият характер на директива, на който се основава възможността за позоваване на нея, е налице само по отношение на държавите членки, до които е адресирана. Също така не следва да се изпуска от внимание и положението, че Съюзът има правомощия за общо и абстрактно налагане с незабавно действие на задължения на частноправни субекти само там, където е оправомощен да приема регламенти, както бе споменато по-горе[48]. От тези две положения следва заключението, че дори да е ясна, точна и безусловна, дадена разпоредба от директива не позволява на националния съд да изключи противоречаща ѝ разпоредба от вътрешното си право, ако по този начин се стига до налагане на допълнително задължение на частноправен субект[49], което задължение не е съществувало преди това в националното право. Тази хипотеза ще е налице винаги когато държавата членка не е изпълнила задължението си за транспониране на директивата въобще или е налице лошо транспониране, което е изключено да доведе до вменяване на допълнителни задължения на частноправните субекти. Както подчертава СЕС, национална юрисдикция, сезирана със спор между частноправни субекти, която не е в състояние да направи тълкуване на своите националноправни разпоредби, което да е в съответствие с определена директива, не е задължена само на основание на правото на Съюза да остави без приложение националноправните си разпоредби, когато те са в противоречие с разпоредбите на посочената директива, които отговарят на всички изисквания, за да произведат директен ефект. Това е така, защото по този начин може да се разшири възможността за позоваване на разпоредба от директива, която не е транспонирана или е транспонирана неправилно до отношенията между частноправни субекти[50], а както вече изяснихме – директивата не е акт, адресиран към частни лица.

В този контекст СЕС добавя, че дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно срещу частноправен субект. Дори ясна, точна и безусловна разпоредба на директива, чиято цел е да предостави права или да възложи задължения на частноправни субекти, не може да се прилага в рамките на съдебен спор, чиито страни са единствено частноправни субекти[51].

 

2. Конформно тълкуване на националното право след влизане в сила на директивата и преди нейното транспониране

Задължението за тълкуване на националното право в съответствие с буквата и целта на директивите на ЕС възниква на един много по-ранен етап от момента на транспониране на дадена директива. Юрисдикциите на държавите членки, а и всички останали техни органи, са обвързани да тълкуват и прилагат националното право по начин, който да не компрометира постигането на предписания с директивата резултат. Тази тяхна обязаност се поражда от момента на влизане в сила на съответната директива още преди тя да е транспонирана. След като директивата е такъв акт на вторичното общностно право, характеризиращ се със създаването на определени задължения за държавите членки да постигнат целта, заложена в нея, то не е мислимо да се допусне възможността държавите, действащи чрез своите органи, да осъществят такова тълкуване и прилагане на националното право преди транспонирането на директивата, но след влизането ѝ в сила, което да доведе до положение, при което самото транспониране ще бъде изчерпано от правна логика или няма да доведе до желаните последици.

От практиката на СЕС следва и още едно положение, което заслужава да бъде пояснено. В срока за транспониране на директива държавите членки, до които тя е адресирана, следва да се въздържат не само от противоречащо на правилата на директивата тълкуване и прилагане на националното право, но и от приемане на разпоредби, които могат да застрашат сериозно настъпването на предписания от съответната директива резултат[52].

Казано с други думи, по време на срока за транспониране на директивата държавите членки трябва да приемат необходимите мерки, за да бъде постигнат предписаният от директивата резултат след изтичането на този срок. В това отношение, дори държавите членки да не са задължени да приемат такива мерки преди изтичане на срока за транспониране, то, докато тече този срок, те трябва да се въздържат да приемат разпоредби, които могат да застрашат значително постигането на предписания от директивата резултат[53].

Както уточнява СЕС, това задължение за въздържане е възложено на всички органи на съответните държави членки, включително националните юрисдикции. Ето защо от датата, на която дадена директива влиза в сила, юрисдикциите на държавите членки следва да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право по начин, по който би се рискувало след изтичането на срока за транспониране да се застраши сериозно осъществяването на целта, преследвана от съответната директива[54].

За пълнота на изложението ще подчертая, че съобразно последователната практика на СЕС като спадащи към приложното поле на директивата могат да се считат не само националните разпоредби, чиято изрична цел е транспонирането на тази директива, но и – считано от датата на влизане в сила на дадена директива, заварените национални разпоредби, които могат да осигурят съответствието на националното право с нея[55].

 

3. Правна същност на конформното тълкуване на националното право

3.1 Задължение за съответстващо тълкуване

Както вече бе изяснено, директивата е такъв акт – част от вторичното право на Съюза, който поражда задължения за държавите членки да я транспонират във вътрешното си право по начин, който да прави възможно постигането на целта, заложена в нея. Ако подобно транспониране не е осъществено от държавата членка, до която директивата е адресирана, в срок, предвиден в самата директива, то е напълно възможно разпоредбите ѝ да породят директен ефект и частноправните субекти да са в състояние да се позовават на тях в отношенията си с държавата[56].

От тази гледна точка, съответстващо тълкуване на националното право на буквата и целта на дадена директива на ЕС е възможно само в случай, че тя е транспонирана в националната правна система и това е осъществено в рамките на предвидения в директивата срок. Само в този случай разпоредбите на директивата ще служат като отправна точка при тълкуването и прилагането на националното право.

Преди всичко е важно да се отбележи, че принципът за съответстващо (конформно) тълкуване на вътрешното право, съгласно който националната юрисдикция е длъжна във възможно най-голяма степен да тълкува вътрешното право в съответствие с изискванията на съюзното право, е присъщ за системата на Договорите. Този принцип позволява на националната юрисдикция – в рамките на своята компетентност, да осигури пълната ефективност на правото на Съюза, когато се произнася по спора, с който е сезирана[57].

Отнесени към директивите, от горните разсъждения следва, че при прилагането на вътрешното право националната юрисдикция е длъжна да го тълкува, доколкото е възможно, в светлината на текста и целта на съответната – приложима по казуса, директива, за да се постигне търсеният от нея резултат и за да бъде спазен чл. 288, трета алинея ДФЕС[58]. Това задължение за конформно тълкуване важи за всички разпоредби на националното право, приети както преди, така и след директивата, за която то се отнася[59].

Принципът за конформно тълкуване на националното право – така, както е наложен от общностното право, изисква от националната юрисдикция да вземе предвид националното право като цяло, за да прецени доколко то може да се приложи така, че да не доведе до резултат, който противоречи на резултата, цел на директивата[60].

В това отношение, ако чрез прилагане на признатите от него методи на тълкуване националното право позволява при определени обстоятелства една разпоредба от вътрешния правен ред да се тълкува по такъв начин, че да бъде избегнат конфликт с друга норма на вътрешното право или за тази цел да се намали обхватът на тази разпоредба, като тя бъде прилагана само доколкото е съвместима с другата норма, юрисдикцията е длъжна да използва същите методи, за да се постигне преследваният със съответна директива резултат[61].

Принципът за конформно тълкуване изисква обаче националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид цялото вътрешно право и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълното действие на съответната директива и да достигнат до разрешение, което съответства на нейната цел[62].

На следващо място, според практиката на СЕС задължението за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на вътрешното право, което е несъвместимо с целите, заложени в директива на ЕС. Нещо повече, националните юрисдикции са длъжни по собствена инициатива да не прилагат каквото и да било, възприето от по-висша юрисдикция тълкуване, задължително за тях по силата на националното им право, ако това тълкуване не е съвместимо с целите на съответната директива на ЕС[63].

Сам по себе си фактът, че Върховният касационен съд (ВКС) и/или Върховният административен съд (ВАС) тълкуват дадена национална разпоредба в несъвместим с ПЕС смисъл, не е достатъчно основание за която и да е друга юрисдикция в Р. България да приеме, че е изправена пред невъзможност да тълкува приложимите по спора, с който е сезирана, национални правни норми в съответствие с правото на Съюза[64]. От това положение следва един извод, изключително важен за всеки практикуващ юрист в Р. България, а именно – изискването за съответстващо тълкуване, в съчетание с принципа на примат на правото на Европейския съюз, надмогва правилото на чл. 130, ал. 2 на Закона за съдебната власт (ЗСВ). По силата на цитираното правило тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. В случай че ВКС и/или ВАС са постановили тълкувателен акт, разрешенията в който противоречат на правото на Съюза, то всички държавни органи, за които се отнася чл. 130, ал. 2 ЗСВ, са длъжни да се отклонят от разясненията по тълкуването на националната правна норма, обективирани в тълкувателния акт. Така съдебното решение, в което се възприема тълкуване на националното правило за поведение, несъответстващо на тълкувателен акт на ВКС и/или ВАС, но съобразено с правото на Съюза – ще бъде правилно.

Също така съответната национална юрисдикция не би имала основание да приеме, че е изправена пред невъзможност да тълкува национална правна уредба в съответствие с ПЕС единствено поради факта, че тази юрисдикция тълкува константно приложимите по споровете, с които е сезирана, правни норми в несъвместим с това право смисъл[65].

Когато трябва да разрешат спор между частноправни субекти, в който разглежданата национална правна уредба е в противоречие със съюзното право, националните юрисдикции са длъжни да осигурят съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на ПЕС, и да гарантират пълното им действие[66]. Касателно директивите, макар и да е вярно, че когато става въпрос за спор между частноправни субекти, както вече бе изтъкнато по-горе, дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно в спор с частноправен субект, то следва да се има предвид, че задължението за постигане на заложения в директивата резултат тежи и върху съдилищата на съответната държава членка[67]. Последните трябва да предприемат всички необходими мерки – в рамките на тяхната компетентност, за постигане на резултата, предписан от директивата. Тези мерки са свързани с тълкуване и прилагане на националното право в светлината на буквата и целта на директивата.

Всъщност принципът за съответстващо тълкуване, изведен в практиката на СЕС, е установен с цел да се гарантира действието на съюзните правни норми на територията на всички държави членки, като по този начин се позволи на частноправните субекти да се ползват в максимална степен от предоставените им от ПЕС права. Пълната ефективност на правните норми на правото на Съюза ще се компрометира, а защитата на прокламираните с него права на частноправните субекти ще бъде намалена, ако се допусне положение, при което националните юрисдикции на държавите членки имат възможност да тълкуват и прилагат вътрешното право, без да държат сметка за правото на Съюза.

От тази гледна точка, когато определена правна норма – част от обективното национално право, е приета в изпълнение на задължение на държавата членка за транспониране на директива на ЕС, то, за да бъде точно разбран смисълът на националното правило за поведение, следва да се познава буквата и целта на директивата. Това е така, защото националната правна норма, транспонираща разпоредба от директива на ЕС, е функция на директивата. Поради това ръководна отправна точка за разбирането на националното право по необходимост се явяват правилата на съответната директива на ЕС, дали повод за законодателната интервенция от страна на компетентните органи на държавата членка.

Нещо повече, ratio legis на националната правна уредба, транспонираща директива, лежи именно в разпоредбите на директивата. В този смисъл считам, че с цел точното разбиране на националните правни разпоредби, приети в изпълнение на задължение на Р. България да транспонира някоя директива във вътрешното си право, следва преди всичко да се имат предвид съображенията, мотивирали законодателя на ЕС да хармонизира правото на държавите членки чрез директива. В условията на членство на Р. България в Европейския съюз националният законодателен процес се усложнява. Поначало материалите от дебатите в Народното събрание се явяват изходна точка при разкриване на политическата воля на националния законодател, подтикнала го да въведе определена правна уредба и трансформирала се чрез последната в общовалидни правила за поведение. От това следва, че тези материали са важни с оглед разкриването на обхвата и приложното поле на дадено правило за поведение. Когато обаче сме изправени пред национална правна уредба, транспонираща директива, последното не е важимо в своята пълнота. Това е така, защото по силата на учредителните договори, а и по силата на Конституцията на Република България (арг. от чл. 4, ал. 3 КРБ)[68], държавата ни е задължена да постигне резултатите, заложени от директивата, което, както бе пояснено по-горе, поначало е възможно посредством законодателна интервенция. В подобни хипотези оригинерната воля за приемането и влизането в сила на националната правна уредба е изводима не от инициативността на субектите, притежаващи законодателна инициатива по силата на чл. 87, ал. 1 от КРБ, а във вмененото на държавата ни задължение да транспонира съответната директива на Европейския съюз. Внесеният в Народното събрание законопроект и последвалият го закон са само функция на това задължение. Затова и дебатите в Народното събрание, доколкото последните въобще се провеждат при това положение, не са така ценни, както ако уредбата се приема под давление на национални процеси[69].

Естествено, горният извод не следва да се абсолютизира. Доколкото директивите все пак оставят възможност за преценка на националните органи на държавите членки относно посочени в директивата положения. Тогава ще е необходимо националните юрисдикции да проследят и проучат съображенията на националните законодателни органи за приемането на съответната уредба, но вземайки под внимание съображенията и разпоредбите на директивата.

Възможно е съответната директива да оставя право на преценка на държавите членки дали въобще да приемат определена правна уредба в националното си право, или не. Ако държавата избере да не транспонира тези разпоредби на директивата, по отношение на които това е възможно, то националните юрисдикции са длъжни да се съобразят с това при тълкуването на националното право. Подобен пример съществува в българското право. Това е чл. 187е, ал. 3, изр. 1 от Търговския закон (ТЗ), съгласно която разпоредба акционерното дружество не може да предоставя заеми или да обезпечава придобиването на негови акции от трето лице. Цитираното правило транспонира в българското право изискванията на чл. 23 от Втора Директива на Съвета от 13 декември 1976 година за съгласуване на гаранциите, които се изискват в държавите членки за дружествата по смисъла на член 58, втора алинея от Договора, за защита на интересите както на съдружниците, така и на трети лица по отношение учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал с цел тези гаранции да станат равностойни. По силата на § 1 на чл. 23 на горецитираната директива акционерното дружество не може да авансира средства, да предоставя заеми или да дава обезпечение с оглед придобиването на негови акции от трето лице.

Коментираната директива е отменена с Директива 2012/30/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година за съгласуване на гаранциите, които се изискват в държавите членки за дружествата по смисъла на член 54, втора алинея от Договора за функционирането на Европейския съюз, за защита на интересите както на съдружниците, така и на трети лица, по отношение учредяването на акционерни дружества и поддържането и изменението на техния капитал с цел тези гаранции да станат равностойни, чийто чл. 25 смекчава забрана за финансиране от страна на дружеството на сделки по придобиване на собствените му акции. Така § 1 от цитирания чл. 25 предоставя на държавите членки възможност да приемат правна уредба, която да позволява на акционерните дружества да предоставят – пряко или косвено, авансови средства, да отпускат заеми или да предоставят гаранции с цел придобиване на техните акции от трети лица, но при спазването на ясно разписани правила. От своя страна, втората посочена директива е отменена от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и на Съвета от 14 юни 2017 година относно някои аспекти на дружественото право, чийто чл. 64 съдържателно отговаря на посочения по-горе чл. 25 от Директива 2012/30/ЕС. Въпреки изменението, настъпило в законодателството на ЕС във връзка с финансирането от страната на акционерното дружество на сделки по придобиването на акциите му от трети за дружеството лица и установената възможност за държавите членки да допуснат подобни сделки, българският законодател не е възприел този подход. Последното не е в противоречие с правилата на Европейския съюз, доколкото чл. 64 от Директива (ЕС) 2017/1132 допуска държавите членки да оставят в сила установената в законодателството им забрана на подобни финансови операции.

В този смисъл считам, че законодателят на ЕС, предоставяйки възможност за преценка от страна на националните органи, е възприел двойствен режим.

От една страна, ако държавата членка не измени правната си уредба и подобни сделки останат забранени, то не следва да се допуска заобикаляне на закона и под страх от недействителност, частноправните субекти не само няма да могат пряко да получават заеми от акционерното дружество за придобиването на акциите му, но те няма да могат да сторят това и косвено, включително чрез система от правни сделки, целящи заобикаляне на забраната. Това е така, защото в тази хипотеза уредбата по ПЕС, в синхрон с националната правна уредба, забранява сключването на подобни правни сделки. В този смисъл е правилно становището на ВКС, че по настоящата правна уредба в българското право, в частност чл. 187е, ал. 3, изр. 1 ТЗ, се явява нищожна всяка правна сделка, която, макар и да не съставлява пряко заем от акционерното дружество, предоставен на третото лице, закупуващо негови акции, нито пряко обезпечаване на подобен заем от акционерното дружество, чиито акции са предмет на изкупуване, все пак достига до същия краен резултат. Всъщност, като съобразим последиците на конкретната сделка, целяща да заобиколи забраната, и като ги насложим към настъпилите правни последици от предходно сключени сделки между третото лице, закупуващо акции, и акционерното дружество, представляващи предоставен от дружеството на лицето заем, се налага изводът, че се постига същият забранен от закона резултат, както ако дружеството директно бе предоставило заем за закупуването на акциите му или бе обезпечило такъв заем със собствено имущество. Подобен резултат обаче е забранен от закона, защото по този начин ще бъдат накърнени интересите на миноритарните акционери и на кредиторите на дружеството[70]. В правната литература е изразено становище, че сделките, попадащи в предметния обхват на чл. 187е, ал. 3, изр. 1 ТЗ не са нищожни[71], което, въпреки факта че е обосновано със сериозни аргументи и отговаря повече на нуждите на оборота, считам, че влиза в противоречие с буквата на чл. 187е, ал. 3, изр. 1 ТЗ, която е формулирана по императивен начин – дружеството „не може“. De lege ferenda полезно би било законодателят да смекчи подхода към подобни сделки, още повече че чл. 64 от Директива (ЕС) 2017/1132 допуска държавите членки да предвидят възможност за предоставяне на заеми и/или на обезпечения по заеми с цел трето за дружеството лице да придобие акциите му.

От друга страна, държавите членки биха могли да изменят правната си уредба. В последния случай те изрично могат да предвидят, че сделки по предоставяне на заем или на обезпечение от страна на акционерното дружество в полза на трето за него лице с цел това лице да придобие акции от дружеството, ще бъдат напълно валидни. Тогава по силата на принципа за конформно тълкуване ще са валидни както правните сделки по пряко предоставяне на заем и/или обезпечение, така и сделките, чрез които косвено се стига до подобен резултат. Включително системата от сделки, целяща получаване на финансиране от страна на акционерното дружество на операции по придобиване на акциите му.

Друга хипотеза, в която националните съдилища следва задължително да съобразяват правилата на Директива (ЕС) 2017/1132, по-специално чл. 11, е свързана с недействителността на търговските дружества. Съгласно цитираната разпоредба, озаглавена „Условия за недействителност на дружество“, недействителността на търговско дружество може да бъде обявена само на някое от изрично и изчерпателно предвидените в ал. 2, б. „б“, точки i) – vi) основания. Правилото на чл. 11 от Директива (ЕС) 2017/1132 е аналогично на това на чл. 12 от Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за координиране на гаранциите, които държавите членки изискват от дружествата по смисъла на член 48, втора алинея от Договора, за защита на интересите на членовете и на трети лица с цел тези гаранции да станат равностойни, а последната разпоредба възпроизвежда текста на чл. 11 от Първа Директива на Съвета от 9 март 1968 година за съгласуване на гаранциите, които държавите членки изискват от дружествата по смисъла на член 58, втора алинея от Договора, за защита на интересите на съдружниците и на трети лица с цел тези гаранции да станат равностойни на цялата територия на Общността. По приложението на чл. 11 от Първа директива на дружественото право е налице задължително тълкуване на СЕС, съгласно което при прилагането на националното право, без значение дали съответните национални разпоредби са приети преди или след Директива 68/151/ЕИО, националната юрисдикция е длъжна да го направи, доколкото това е възможно, в светлината на буквата и целта на директивата, за да постигне резултата преследван от нея. От това, заключава Съдът, следва, че изискването националното право да бъде тълкувано в съответствие с чл. 11 от Директива 68/151/ЕИО не позволява тълкуването на разпоредбите на това национално право, касаещи акционерните дружества, да се осъществява по такъв начин, че да позволява недействителността на акционерното дружество да бъде обявена на основания, чужди на чл. 11 от горепосочената директива. Казано с други думи, националният съд е длъжен да тълкува националното право в светлината на буквата и целта на директивата, недопускайки прогласяването на недействителността на акционерно дружество на основание, различно от посочените в чл. 11 от Директива 68/151/ЕИО[72].

Целта на посочената директива и даденото тълкуване от страна на СЕС е „да се ограничат случаите, в които се стига до недействителност, както и резултатът с обратна сила от обявяването на недействителността, за да се осигури „яснота в законодателството по отношение на отношенията между дружеството и трети лица, както и между членовете на дружеството“ (шесто съображение); „защитата на трети страни „трябва да се гарантира от разпоредби, които се ограничават във възможно най-голяма степен основанията, на които задълженията, поети от името на дружеството, са нищожни“. В посоченото решение е направен извод, че всяко основание за недействителност на дружеството, предвидено в чл. 11 от директивата, следва да се тълкува много стриктно[73].

Следователно не може да има каквото и да е било съмнение относно обстоятелството, че основания, предвидени в чл. 70 ТЗ, за недействителност на търговските дружества, са изчерпателно изброени, както правилно се приема в практиката на ВКС[74]. Въпреки че задължителното тълкуване на СЕС касае само акционерното дружество, то изводът за изчерпателност на основания за недействителност на търговските дружества по правото на ЕС следва да се отнася до всички дружества, а не само до акционерното.

Пример за конформно тълкуване на българския Търговски закон може да се приведе и от материята на представителството на акционерните дружества. Съгласно чл. 9 от Директива 68/151/ЕИО предвидените ограничения на представителната власт на органите, натоварени с представителството на акционерното дружество, които произтичат от устава или от решение на компетентните органи, никога не могат да се противопоставят на трети лица, дори и ако са били оповестени. По силата на същата разпоредба, ако националното законодателство предвижда, че по изключение от юридическите правила, които регулират тази материя, уставът може да установява правомощията да се представлява дружеството на едно лице или на няколко лица, които действат заедно, това право може да предвиди, че подобна разпоредба в устава може да се противопостави на трети лица, при условие че е свързана с общата представителна власт. По съдържание и езикова формулировка чл. 9 от Директива 68/151/ЕИО съответства на чл. 10 от Директива 2009/101/ЕО, а последното правило е възпроизведено в текста на чл. 9 от Директива (ЕС) 2017/1132. Цитираните разпоредби са транспонирани в правото на Р. България с правилата на чл. 235, ал. 2 във връзка с ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от ТЗ. По смисъла на чл. 235, ал. 4 ТЗ ограниченията на представителната власт на съвета на директорите, на управителния съвет или на овластените от тях лица, предвидени в устава на дружеството или в решение на общото събрание на акционерите, нямат действие по отношение на третите лица и не подлежат на вписване в търговския регистър. Правилото не прави разлика между добросъвестни и недобросъвестни трети лица, а също и по никакъв начин не ограничава кръга на възможните трети лица. Същевременно ал. 2 на чл. 235 ТЗ предвижда възможност акционерното дружество да се представлява от едно или от няколко лица, овластени от съвета на директорите, съответно от управителния съвет с одобрението на надзорния съвет. Овластяването на лицата се вписва в търговския регистър. Това овластяване и неговото оттегляне имат действие спрямо третите добросъвестни лица след вписването в търговския регистър. Противопоставимостта на овластяването за представителство на дружество по отношение на третите лица обаче може да бъде обоснована само във връзка с общата представителна власт (арг. от чл. 9 Директива 2017/1132).

Казано с други думи, принципът, върху който е изградено представителството при акционерните дружества е (по арг. от чл. 235, ал. 1 ТЗ), че членовете на съвета на директорите, респективно на управителния съвет, представляват колективно дружеството, освен ако уставът предвижда друго. Дори и да се предвиди друго, въведеното ограничение както относно представителството на колективния орган, така и относно овластените от същия едно или повече лица (по арг. от чл. 235, ал. 2 ТЗ) е непротивопоставимо на трети лица, поради което на вписване подлежи и самото овластяване или оттеглянето му (арг. от чл. 235, ал. 3 във връзка с ал. 5 от ТЗ). Колективните органи могат да овластят едно или повече лица да представляват дружеството, но когато овластяването е за две и повече лица, противопоставим на третите лица е единствено начинът на представителство, ограничен до възможностите заедно или поотделно, разбира се, и при допустима комбинация „всеки двама“. Ограничаване на представителната власт е всяко допълнително условие за извършване на преценка в конкретната хипотеза дали надлежното представителство се осъществява само заедно или поотделно[75]. Подобно ограничение няма да произведе действие спрямо третите лица и ще важи само вътре в рамките на дружеството.

Посочените три примера само целят да илюстрират нагледно хипотези, при които е осъществено тълкуване на националния закон в съответствие с изискванията на директивите на Европейския съюз. Но задължението за съответстващо тълкуване не е абсолютно и безусловно, а е поставено в определени рамки, съгласно практиката на СЕС.

 

3.2 Ограничения на конформното тълкуване

3.2.1 Общи положения

Принципът за тълкуване на националното право в съответствие с ПЕС поначало изисква националните юрисдикции да направят всичко, което е в тяхната компетентност, като вземат предвид цялото вътрешно право и като прилагат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на разпоредбите на директивите на ЕС и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от съответната директива цел[76].

Следва да се има предвид обаче, че принципът за конформно тълкуване търпи ограничения, изведени в практиката на СЕС.

Така задължението на националния съд да се позовава на съдържанието на директивите на ЕС при тълкуване и прилагане на релевантните норми на националното си право се ограничава от общите принципи на ПЕС – по-специално от принципа на правна сигурност и принципа за недопускане на прилагане на закона с обратна сила, като в същото време не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право[77]. Казано с други думи, задължението за съответстващо тълкуване отпада, когато националното право не може да бъде приложено така, че да се постигне резултат, съвместим с търсения от съответната директива[78].

Следователно националните юрисдикции трябва да преценят дали и до каква степен национална разпоредба може да се тълкува в съответствие с правилата на относимата към казуса директива, без да извършат тълкуване contra legem на приложимите национална разпоредба и без да накърняват посочените по-горе общи принципи на правото на ЕС[79]. При тази преценка следва да се вземат предвид всички правила на националното право и да се приложат признатите от последното методи за тълкуване.

Предвид гореизложеното ще уточним, че когато националната юрисдикция се окаже изправена пред невъзможност да пристъпи към тълкуване на националното право в съответствие с разпоредбите на дадена директива, без да осъществи правоприлагане contra legem на националното право, влизат в действие изяснените положения, касаещи принципа на примат на ПЕС спрямо националното право. Същата тази юрисдикция е длъжна да осигури съдебната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на съюзното право, както и да гарантира пълното им действие, като при необходимост не прилага всяка противоречаща на ПЕС разпоредба от националната правна уредба[80].

От анализа на практиката на СЕС се налагат следните изводи:

В случай че националната юрисдикция не е в състояние да тълкува конформно на ПЕС националното си прави и ако стори това, то ще приложи националния закон в противоположен на вложения в него смисъл, значи е налице противоречие между националното и съюзното право. В тази хипотеза съгласно принципа за примат на правото на ЕС националната юрисдикция е длъжна да остави неприложена правната норма – част от вътрешното право, като се гарантира пълната ефективност на съюзното право. Същевременно съдилищата са длъжни да разрешават всеки правен спор, с който са сезирани, а в условията на правовата държава те могат да основат решението си само на закона. Така националният съд ще е длъжен да издири друга правна норма – част от вътрешното право, която би могла да бъде приложена за разрешаване на спора по аналогия и да е възможно да се тълкувана конформно на ПЕС. Именно това следва да е смисълът на изведеното в практиката на СЕС задължение спрямо националните съдилища да вземат предвид цялото си вътрешно право. Националната юрисдикция ще трябва да правоприлага по аналогия на закона. Ако последната е невъзможна, защото в правото на държавата членка не съществува правна норма, относима към спора, с който съдът е сезиран, която да е възможно да се тълкува в съответствие с изискванията на също относимата към спора директива на ЕС, то националният съд ще следва да правоприлага, основавайки решението си на основните начала на правото, тълкувани конформно на разпоредбите на директивата.

Естествено, ако са налице предпоставките за това, националната юрисдикция е в състояние да приложи правна норма, произтичаща от директива на ЕС, но само ако последната се ползва с директен ефект и ако не е изправена пред разрешаване на правен спор между частноправни субекти. Ако страните по делото са частноправни субекти, не е възможно да намери приложение разпоредба от директива, поради което националният съд ще следва да приложи или аналогия на закона, или аналогия на правото, но винаги при конформното им тълкуване на ПЕС.

Ако тълкуването на националното право в светлината на буквата и целта на директивата води до правоприлагане в противоречие с основните правни принципи на съюзното правото, то съдът ще следва да основе решението си или на аналогична правна норма от вътрешното право, чието конформно тълкуване не е в противоречие с основните правни принципи на ПЕС, или, ако такава норма не е налице, ще бъде властен директно да приложи тези правни принципи.

 

3.2.2 Относно съдържанието на понятието contra legem

Видно от практиката на СЕС, последният не дава дефиниция на понятието contra legem. Тъй като става дума за тълкуване на националното право, то считам, че правилно Съдът оставя на националните юрисдикции да изведат точното съдържание на това понятие.

Понятието не е чуждо на практиката на ВКС. Според последната правоприлагане contra legem е налице, когато законът видимо е приложен в противоречие с неговия смисъл, т.е. законът е приложен в смисъл обратен, противоположен на онзи, който законодателят е вложил в него[81]. Намирам, че така изтълкувано понятието contra legem е относимо и към предмета на настоящото изследване. Това е така, защото във всяко друго положение, когато националната правна норма следва да се тълкува в съответствие с разпоредба на директива на ЕС и това тълкуване би довело до ситуация, в която, ако не съществуваше директивата, националното правило би било приложено в точния му смисъл, а след влизане в сила на директивата този смисъл следва да се измени, без това изменение да е съществено и да е противно на стриктното прилагане на правилото, няма да е налице правоприлагане contra legem на националния закон. Тълкуване и прилагане contra legem ще бъде осъществено само ако националната правна норма бъде приложена в смисъл флагрантно противоречащ на обективираната в нея воля на законодателя. Всяко изменение в тълкуването на правилото, осигуряващо конформното му прилагане на ПЕС, е допустимо и необходимо.

Правото на ЕС и в частност задължението за конформно тълкуване на националното право не поставя изискване пред националния съд да прилага националните правни норми по начин, противоположен на тяхното съдържание. Това обаче не означава, че смисълът, вложен в съответното национално правило не подлежи на изменение. Напротив, винаги когато това е възможно, в националните правни норми следва да бъде вложен смисъл, различен от онзи, с който те са се ползвали допреди това, ако по този начин ще бъде осъществимо прилагането им в съответствие с правото на Съюза. Както бе отбелязано по-горе, мислимо е многогодишна съдебна практика по приложението на някоя разпоредба на вътрешното право, включително задължителна съдебна практика, да бъде изменена, така че да се изпълни задължението на държавата членка за правоприлагане в съответствие с ПЕС. Съдебното решение, в което се излага становище, различно от допреди това споделяното в практиката на националните съдилища по приложението на определена норма на вътрешното право, но конформно на съюзното право, няма да бъде неправилно. Ако това изменение не е в степен на пълна противоположност на текста и целта на националната правна норма, то няма да е налице правоприлагане contra legem.

Само в случай че националното правило, тълкувано в съответствие с разпоредба на директива на ЕС, би добило напълно противоположен на вложения от законодателя смисъл, то СЕС, поставяйки граници на конформното тълкуване, изрично посочва, че в действие ще влезе принципът на примат на правото на ЕС.

 

IV. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В заключение ще посочим само, че задължението за конформно тълкуване е доразвитие и функция на предоставената на Европейския съюз компетентност да хармонизира чрез директиви законодателствата на държавите членки. Това задължение, придобило принципен характер, се явява важен елемент от координирането на правните системи на държавите членки.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Калайджиев, А. Акционерно дружество. София: Сиби, 2019.

Костов, С. Актове на Съда на Европейския съюз. Правни последици. София: Сиби, 2011.

Семов, А. Правна система на ЕС. Фундаментална доктрина за европейската интеграция. Източници на правото на Европейския съюз. Принципи на прилагане на правото на Европейския съюз. София: Институт по Европейско право, 2017.

Стойнев, И. Правен режим за защита на конкуренцията. Том I. Антикартелно право. София: Сиела, 2018.

Хопт, К., Бузева, Т. Европейско дружествено право. София: Сиби, 1999.

          Христев, Х. Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския      съюз. София: Сиела, 2018.

 


[1]Относно спецификите на правото на Европейския съюз виж Семов, А. Правна система на ЕС. Фундаментална доктрина за европейската интеграция. Източници на правото на Европейския съюз. Принципи на прилагане на правото на Европейския съюз. София: Институт по Европейско право, 2017, с. 20-32.

[2]Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 156.

[3]Пак там, т. 157 и цитираната съдебна практика. В същия смисъл виж Становище 1/91 от 14.12.1991 г., EU:C:1991:490, т. 21.

[4]Пак там, т. 170.

[5]Пак там, т. 158.

[6] Пакт там, т. 166 и цитираната съдебна практика. Виж в същия смисъл и Становище 1/91 от 14.12.1991 г., EU:C:1991:490, т. 21.

[7] Решение от 24 юни 2019 г., Daniel Adam Popławski, C-573/17, EU:C:2019:530, т. 52.

[8] Пак там, т. 163.

[9] В същия смисъл виж Становище 1/91 от 14.12.1991 г., EU:C:1991:490, т. 21.

[10] В подобен смисъл виж Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C: 6/64, EU:C:1964:66, т. 3.

[11] Христев, Х. Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския съюз. София: Сиела, 2018, с. 41.

[12] Костов, С. Актове на Съда на Европейския съюз. Правни последици. София: Сиби, 2011, с. 36.

[13] Решение от 23 април 2009 г., Angelidaki и др., C‑378/07-C‑380/07, EU:C:2009:250, т. 48; в подобен смисъл виж и Решение от 28 юли 2011г., Samba Diouf, C‑69/10, EU:C:2011:524, т. 59.

[14]Решение от 06.10.1982 г., CILFIT, C-283/81, EU:C:1982:335, т. 18.

[15]Пак там, т. 19.

[16]Пак там, т. 20.

[17]Решение от 13 октомври 2016 г., Mikołajczyk, C-294/15, EU:C:2016:772, т. 26. Виж в същия смисъл и Решение от 19 септември 2013 г., Van Buggenhout и Van de Mierop, C‑251/12, EU:C:2013:566, т. 26; Решение от 26 март 2015 г., Litaksa, C‑556/13, EU:C:2015:202, т. 23; Решение от 4 май 2010 г., TNT Express Nederland, C‑533/08, EU:C:2010:243, т. 44; Решение от 07 октомври 2010 г., Secretary of State for Work and Pensions/Taous Lassal, C- 162/09, EU:C:2010:592, т. 49.

[18]Решение от 13 октомври 2016 г., Mikołajczyk, C-294/15, EU:C:2016:772, т. 44. В същия смисъл виж Решение от 9 март 2017 г., Ibrica Zulfikarpašić, C-484/15, EU:C:2017:199, т. 32.

[19] Пример за функционалния подход на прилагане на правото на ЕС в областта на конкурентното право виж в Стойнев, И. Правен режим за защита на конкуренцията. Том I. Антикартелно право. София: Сиела, 2018, с. 26.

[20] Христев, Х. Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския съюз. София: Сиела, 2018, с. 44.

[21] Решение от 11 септември 2014, Комисия/Германия, C‑525/12, EU:C:2014:2202, т. 43; Решение от 3 октомври 2013, Inuit Tapiriit Kanatami и др., C‑583/11, EU:C:2013:625, т. 50; Решение от 27 ноември 2012 г., Pringle, C‑370/12, EU:C:2012:756, т. 135.

[22] Решение от 07 октомври 2010 г., Secretary of State for Work and Pensions/Taous Lassal, C- 162/09, EU:C:2010:592, т. 51.

[23] Решение от 15 юни 1994г., Комисия/BASF AG и др., C-137/92, EU:C:1994:247, т. 48.

[24] Решение от 09 ноември 2009 г., Sturgeon, C‑402/07 и C‑432/07, EU:C:2009:716, т. 47.

[25] Решение от 09 ноември 2009 г., Sturgeon, C‑402/07 и C‑432/07, EU:C:2009:716, т. 48; Решение от 14 декември 2004 г., Swedish Match, C‑210/03, EU:C:2004:802, т. 70;  Решение от 10 януари 2006 г., IATA и ELFAA, С‑344/04, EU:C:2006:10, т. 95.

[26] Решение от 26 юни 2007 г., Ordre des barreaux francophones et germanophone и др., C-305/05, EU:C:2007:383, т. 28.

[27] Пак там, т. 50. В същия смисъл виж и Решение от 09 ноември 2009 г., Sturgeon, C‑402/07 и C‑432/07, EU:C:2009:716, т. 42.

[28] Решение от 29 септември 2015 г., Gmina Wrocław, C‑276/14, EU:C:2015:635, т. 44.

[29] Решение от 22 януари 2015 г., Vasiliki Balazs, C‑401/13 и C‑432/13, EU:C:2015:26, т. 50.

[30] Пак там, т. 51.

[31] Решение от 09 март 1978 г., Simmenthal, C-106/77, EU:C:1978:49, т. 17; Относно принципа на предимство на правото на ЕС виж и Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C-6/64, EU:C:1964:66.

[32] Решение от 19 ноември 2009 г., Krzysztof Filipiak/Dyrektor Izby Skarbowej w Poznaniu, C-314/08, EU:C:2009:719, т. 81; Решение 6 март 2018 г., SEGRO и Horváth, C‑52/16 и C‑113/16, EU:C:2018:157, т. 46.

[33] Решение от 19 ноември 2009 г., Krzysztof Filipiak/Dyrektor Izby Skarbowej w Poznaniu, C-314/08, EU:C:2009:719, т. 82.

[34] Решения от 26 февруари 2013 г., Melloni, C‑399/11, EU:C:2013:107, т. 59; Решение от 4 декември 2018 г., Minister for Justice and Equality и Commissioner of An Garda Síochána, C‑378/17, EU:C:2018:979, т. 39.

[35] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 56.

[36] Пак там, т. 83. Виж в същия смисъл и Решение от 22 октомври 1998 г., IN.CO.GE.’90 Srl и др., C-10/97 – C-22/97, EU:C:1998:498, т. 21.

[37] Решение от 24 юни 2019 г., Daniel Adam Popławski, C-573/17, EU:C:2019:530, т. 57.

[38] Решение от 05 февруари 1962 г., Van Gen den Loos, C-26/62, EU:C:1963:1.

[39] Относно тези критерии виж Решение от 12 юли 1990 г., Foster и др./British Gas, C-188/89, EU:C:1990:313, т. 18 и т. 20 и Решение от 24 юни 2019 г., Daniel Adam Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 67.

[40] Решение от 11 юли 2019 г., A, C‑716/17, EU:C:2019:598, т. 38.

[41] Решение № 147 от 27.01.2016 г. по т. д. № 3013/2013 г., ВКС, II т.о.

[42] Решение № 2912 от 28.02.2013 г. по адм. д. № 794/2013, ВАС, VII отделение.

[43] Пак там.

[44] Решение от 11 юни 2015 г., Комисия/Полша, C‑29/14, EU:C:2015:379, т. 37. В сходен смисъл виж и Решение от 30 януари 2006 г., Комисия/Люксембург, C-32/05, EU:C:2006:749, т. 34.

[45] Решение от 11 юни 2015 г., Комисия/Полша, C‑29/14, EU:C:2015:379, т. 38.

[46] Решение от 17 юли 2008 г., Arcor и др., C‑152/07—C‑154/07, EU:C:2008:426, т. 35.

[47] Решение от 22 януари 2019 г., Cresco Investigation, C‑193/17, EU:C:2019:43, т. 72.

[48] Решения от 12 декември 2013 г., Portgás, C‑425/12, EU:C:2013:829, т. 22.

[49] Решение от 27 февруари 2014 г., OSA, C‑351/12, EU:C:2014:110, т. 46 и  т. 47.

[50] Решение от 7 август 2018 г., David Smith и др., C‑122/17, EU:C:2018:631, т. 49.

[51] Решение от 16 юли 2009 г., Mono Car Styling, C‑12/08, EU:C:2009:466, т. 59.

[52] Решение от 23 април 2009 г., VTB-VAB NV и др., C‑261/07 и C‑299/07, EU:C:2007:484, т. 38. В аналогичен смисъл виж и Решение от 8 май 2003 г., ATRAL, C‑14/02, EU:C:2003:265, т. 58; Решение от 22 ноември 2005 г., Mangold, C‑144/04, EU:C:2005:709, т. 67.

[53] Решение от 18 декември 1997 г., Inter-Environnement Wallonie, C‑129/96, EU:C:1997:628, т. 45.

[54] Решение от 23 април 2009 г., VTB-VAB NV и др., C‑261/07 и C‑299/07, EU:C:2007:484, т. 39. Виж също и Решение от 4 юли 2006 г., Adeneler и др., C‑212/04, EU:C:2006:443, т. 122 и 123.

[55] Решение от 23 април 2009 г., VTB-VAB NV и др., C‑261/07 и C‑299/07, EU:C:2007:484, т. 35. Виж в аналогичен смисъл и Решение от 7 септември 2006 г., Cordero Alonso, C‑81/05, EU:C:2006:529, т. 29.

[56] В подобен смисъл виж Решение от 4 декември 1974 г., Yvonne Van Duyn/ Home Office, C-41/74, EU:C:1974:133, т. 12; Решение от 5 април 1974 г., Ratti, C-148/78, EU:C:1979:110, т. 22-23, т. 43-44.

[57] Решение от от 19 декември 2013 г., Koushkaki, C‑84/12, EU:C:2013:862, т. 75 и 76; Решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 59.

[58] Решение от 16 юли 2009 г., Mono Car Styling, C‑12/08, EU:C:2009:466, т. 60.

[59] Решение от 10 март 2011 г., Deutsche Lufthansa, C-109/09, EU:C:2011:129, т. 52.

[60] Решение от 16 юли 2009 г., Mono Car Styling, C‑12/08, EU:C:2009:466, т. 61.

[61] Пак там, т. 62.

[62] Решение от 10 март 2011 г., Deutsche Lufthansa, C-109/09, EU:C:2011:129, т. 55.

[63] Решение от 19 април 2016 г., Dansk Industri (DI), C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 33.

[64] Решение от 8 ноември 2016 г., Огнянов, C‑554/14, EU:C:2016:835, т. 69.

[65] Решение от 19 април 2016 г., Dansk Industri (DI), C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 34.

[66] Решение от 19 януари 2010 г., Seda Kücükdeveci, C‑555/07, EU:C:2010:21, т. 45.

[67] Пак там, т. 47.

[68] Тук бих искал obiter dictum да изразя мнението си във връзка с тълкуването на чл. 4, ал. 3 КРБ, по-специално във връзка с положенията, засягащи предимството на правото на ЕС. Поначало съм съгласен с изразеното от Конституционния съд становище в Решение № 7 от 17.04.2018 г. по к. д. № 7/2017 г., заключаващо се в това, че чл. 4, ал. 3 КРБ e основанието за отваряне на националната правна система за действието на правото на Съюза. Следва да се приеме и че предимството на съюзното право произтича от и е проявление на специфичната природа на съюзния правен ред и не се нуждае от „признаваща“ го конституционна разпоредба. Адмирации заслужава и направеното в цитираното решение на КС изясняване на смисъла на термините „изграждане“ и „развитие“, отнесени към ЕС. Така „изграждането“ е свързано с навлизането в нов етап на европейската интеграция, което по необходимост изисква формулиране на нови цели, а оттук и предоставяне на нови области на компетентност на Съюза. От своя страна, „развитието“ е процес на разгръщане на вече предоставената на Съюза компетентност, което се постига посредством приемането на нормативни актове. Естествено, систематичното място на правилото е показателно за важността, която то носи за българската правна система. То е поместено в Глава първа – „Основни начала“, и то именно в чл. 4, чиято първа алинея е посветена на правовата държава. Имайки предвид всичко това, ще поставим следните въпроси: Налице ли е предел, отвъд който правото на ЕС не се ползва с предимство пред националните правни норми? Ограничен ли е приматът на правото на ЕС и ако ограничение съществува, какво е то? Отговорът следва да бъде изведен чрез сравнителноправен анализ и позоваване на юриспруденцията на Федералния конституционен съд на Федерална република Германия. Последният, тълкувайки чл. 23, ал. 1 от Основния закон на Федерална република Германия, чийто текст е аналогичен на този на чл. 4, ал. 3 от Конституцията на Р. България, най-вече в частта за „развитието на Европейския съюз“, аргументирано дава положителен отговор на горните въпроси. Конституционният съд на ФРГ на първо място поставя проблема с легитимността. Изтъква се, че в рамките на ЕС не съществува единен европейски народ, който като легитимиращ субект да е в състояние да формулира политически волята на мнозинството в съответствие с принципа на равенството. При това положение народите на държавите членки остават единствените носители на публичната власт, включително и на онази на Съюза. Всъщност народите на държавите членки са единствените носители на учредителната власт. Подобно на КРБ, Основният закон на ФРГ не позволява на учредените власти да се разпореждат с конституционна идентичност. Тя се разглежда като неотчуждима съставна част от правото на демократично самоопределение на един народ. Оттук КС на ФРГ заключва, че за да се гарантира правото на демократично самоопределение, е необходимо КС да следи, в рамките на своята компетентност, властта на Съюза да не нарушава с актовете си конституционна идентичност на ФРГ и да не надхвърля предоставените ѝ правомощия. Федералният конституционен съд изтъква, че е компетентен да се произнася по въпроси, касаещи съответствието на правните актове на ЕС с конституционната идентичност по повод приложението им на територията на ФРГ, подчертавайки, че Основният закон на ФРГ не допуска прехвърлянето на компетентността за създаване на компетентности (виж Решение от 30 юни 2009 г., Втори Сенат, ФКС – 2 к.д. 2/08, 2 к.д. 5/08, 2 к.д. 1010/08, 2 к.д. 1022/08, 2 к.д. 1259/08, 2 к.д. 182/09.). Всички тези изводи са поначало относими и към Р. България. Границата на примата на правото на ЕС е конституционната идентичност на държавата ни. Предметът и обемът на това изследване не позволява да се разгледа въпросът за конституционната идентичност на Р. България, но защитима ще бъде тезата, че именно тя дава правомощието на Конституционния съд да следи за съответствието на правото на ЕС с Конституцията, разбирана в нейното ядро, съсредоточено в конституционната идентичност. Още повече че за това съществува и изрично нормативно основание в чл. 4, § 2, изр. 1 от ДЕС.

[69] В подобен смисъл виж Хопт, К. Бузева, Т. Европейско дружествено право. София: Сиби, 1999, с. 114.

[70] Виж Определение № 711 от 20.08.2014 г. по търг. д. № 4344/2013 г., ВКС, I т.о., Решение № 699 от 15.10.2008 г. по търг. д. № 245/2008 г., ВКС, II т.о.

[71] Калайджиев, А. Акционерно дружество. София: Сиби, 2019, с. 101.

[72] Решение от 13.11.1990 г., Marleasing, C-106/89, EU:C:1990:395, т. 8, т. 9 и диспозитив.

[73] Определение № 425 от 19.07.2018 г. по ч. т. д. № 322/2018 г., ВКС, II т.о.

[74] Решение № 175 от 17.07.2013 г. по гр. д. № 23/2013 г., ВКС, I г.о.

[75] Виж Решение № 1093 от 17.07.2009 г. по т.д. № 997/2009 г. на Софийски апелативен съд.

[76] Решение от 28 юли 2011г., Samba Diouf, C‑69/10, EU:C:2011:524, т. 60.

[77] Решение от 16 юли 2009 г., Mono Car Styling, C‑12/08, EU:C:2009:466, т. 61 и Решение от 10 март 2011 г., Deutsche Lufthansa, C-109/09, EU:C:2011:129, т. 54.

[78] Решение от 24 юни 2019 г., Daniel Adam Popławski, C-573/17, EU:C:2019:530, т. 76.

[79] Решение от 27 март 2019 г., Pawlak, C-545/17, EU:C:2019:260, т. 84.

[80] Решение от 19 април 2016 г., Dansk Industri (DI), C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 35.

[81] Определение № 859 от 21.11.2019 г. по гр. д. № 2811/2019 г., ВКС, IV г.о.

За aвтора

Адвокат Александър Николов завършва Право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с отличен успех.

Областите му на компетентност са: вещно, облигационно, търговско, семейно и наследствено, както и гражданско процесуално право.


Pin It on Pinterest

Сподели:

Сподели тази статия с приятели