Изберете страница

Правна характеристика на съюзния правопорядък

ное. 9, 2020 | Статии

1. Очертаване на спецификите на правния ред на Европейския съюз

Европейският съюз (ЕС) представлява sui generis правно образувание, което съчетава в себе си юридическите белези на международна организация и федерална държава. Същевременно обаче, Съюзът не е нито класическа международна организация, нито федерална държава, а още по-малко би могъл да бъде квалифициран като конфедерация от държави.

От гледна точка на създадения по силата на Учредителните договори правен ред, Съюзът е автономен[1]. Тази автономия се проявява както спрямо международното право, така и що се отнася до правния ред на всяка една държава членка. От автономността на съюзния правопорядък по необходимост следва, че той притежава свой собствени характеристики, очертаващи особената му правна природа.

Тези особености оказват решаващо влияние във всяка една област на интеграция. Поради това е уместно преди да се пристъпи към изследване на проблематиката на дружественото право на ЕС, да бъде направен общ преглед на структурните характеристики на съюзния правопорядък като се откроят онези специфики, относими  към предмета на настоящото изследване.

 

2. Правна характеристика на правото на Европейския съюз

В правната литература се приема, че ЕС като наднационално[2] обединение на суверенни държави е учреден въз основа на класически международни договори[3]. Това са Договорът за Европейския съюз (ДЕС) и Договорът на функционирането на Европейския съюз (ДФЕС)[4].

ДЕС е подписан в Маастрихт и влиза в сила на 07.02.1993 г., основните изменения в разпоредбите на този договор са осъществени по силата на Договорите от Амстердам (в сила от 01.05.1999 г.), от Ница (в сила от 01.02.2003 г.) и от Лисабон (в сила от 01.12.2009 г.)[5].

От своя страна, ДФЕС е подписан в Рим на 25.03.1957 г. и влиза в сила на 01.01.1958 г., към датата на влизането му в сила заглавието на договора е било Договор за създаване на Европейска икономическа общност (ДЕИО). Названието на коментирания договор е променяно на два пъти. Така с ДЕС от Маастрих се възприема, че договорът следва да носи наименованието Договор за създаване на европейската общност, а впоследствие с Договора от Лисабон наименованието на договора придобива сегашната си редакция, а именно Договор за функциониране на ЕС[6].

 

2.1 Разграничение на ПЕС от международното право

Върховната интеграционна юрисдикция последователно провежда разграничение между правото на Съюза и международното право. Отликата е свързана най- вече с правната природа на Учредителните договори (ДЕС и ДФЕС). Така, преди създаването на Европейските общности, а след това и на ЕС, международното право не познава нито двустранни, нито многостранни международни съглашения[7], които да могат да се квалифицират като необходим и напълно достатъчен елемент за конституирането на един нов правен ред[8]. Специфичното в случая е, че този нов правен ред се интегрира в правните системи на държавите членки от влизането в сила спрямо всяка една от тях на Договорите, като националните юрисдикции са длъжни да прилагат и да познават съюзното право[9]. Казано с други думи, Учредителните договори създават самостоятелна правна система, със специфична природа[10].

След като са поставени в основата на цяла съвкупност от правни норми, които образуват самостоятелен правопорядък, по своята правна характеристика Договорите (ДЕС и ДФЕС) представляват основната конституционна харта на Съюза[11]. Оттук се налага изводът, че макар и сключени под формата на международно споразумение, Договорите съставляват конституционна харта на общност от държави, основана на правото[12].

Конституционна рамка на правото на Съюза, състояща се от коментираните Договори, се основава на собствени основни начала (принципи)[13] и на специфично изградена институционна структура, определена в членове 13 – 19 ДЕС[14]. Съгласно чл. 13, § 1 ДЕС институциите на Съюза са Европейски парламент, Европейски съвет, Съвет, Европейска комисия, Съд на Европейския съюз, Европейска централна банка и Сметна палата.

С цел да се направи възможно функционирането на този институционен модел, интеграционното право съдържа пълен набор от правни норми, посредством които всяка институция, в рамките на нейните правомощия, упражнява предоставената на Съюза, по силата на Договорите, компетентност[15].

Тук е мястото, на което следва да бъде посочена друга съществена отлика между правото на Съюза и международното право.

Класическото международно право не познава конструкцията на предоставяне на суверенни правомощия за упражняване на която и да е международна организация от страна на членуващите в нея държави. За интеграционното право обаче, по арг. от чл. 1, § 1 във вр. с чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 ДЕС, предоставянето на правомощия, вменени по силата на конституцията на националната държава членка на Съюза, за упражняване от наднационалната общност е крайъгълният камък, около който е изградена системата на Договорите.

Както отбелязва Съдът, членуващите в Съюза държави са ограничили във все по-широки области своите суверенни права[16]. Оттук следва, че предвид самия характер на интеграционния процес се стига до споделено упражняване на суверенитет[17], при което държавите членки изпълняват съвместно част от своите задачи и дотолкова упражняват общо суверенитета си[18]. Тази правна конструкция е поставена в основата на разбирането за Европейския съюз като нов вид организация на публичната власт над равнището на държавата, в рамките на която държавите споделят суверенитет и регулират съвместно широк кръг от въпроси и области на обществени отношения[19].

От гледна точка на субектите, т.е. на лицата, които могат да бъдат носители на права и задължения, в правото на ЕС (ПЕС) и в международното право се възприемат различни подходи най-вече във връзка с правосубектността на физическите и юридическите лица, подчинени на юрисдикцията на съответната държава.

Така, в теорията се приема, че държавата ако не единствен, то със сигурност е основен адресат на нормите на международното право[20].

От друга страна, що се касае до частноправните субекти – физическите лица, в правната литература съществуват две становища.

Според едното гледище, физическите лица са по-скоро краен адресат на непрякото действие спрямо тях на международноправните норми, опосредено чрез държавата или друг субект на международното право[21]. Въпреки че международното право запазва своя публичен характер, то държавите, реализирайки своя суверенитет, могат да създадат отношения, в които физическите лица биха могли да разширяват своята правосубектност, до степен да се превърнат в основни субекти на самата правна система на международното право. По този начин се стига до извода, че от гледна точка на последното индивидът притежава вторична и производна правосубектност[22].

Съгласно второто становище, физическите и юридическите лица, субекти на вътрешнодържавното право, не са субекти на международното право. Те не са участници в международните отношения. Техните права и задължения са предвидени в националното , а не в международното право[23].

В пълна отлика от колебанията, които съществуват в теорията на международното право, СЕС приема, че кръгът на лицата, притежаващи абстрактната възможност да бъдат носители на права и задължения, произтичащи от обективното право на Съюза, не се изчерпва само с неговите държави членки. Той обхваща още и гражданите на тези държави и намиращите се под тяхната юрисдикция юридически лица, а в някои специфични хипотези – и частни лица (физически и юридически), намиращи се под властта на трети държави[24].

ПЕС проявява своите специфики по отношение на международното право и що се касае до принципните положения, свързани с прилагането във вътрешния правен ред на нормите, част от наднационалния и междудържавния правопорядък.

Принципите, определящи начина на приложение на нормите на ПЕС в рамките на правните системи на държавите членки са тези на предимство (примат), директен ефект и непосредствена приложимост[25]. Следващите редове нямат за цел да представят завършена теория за който и да е от тези принципи, а с оглед предмета на изложението акцентът е поставен върху съпоставката им с аналогични правни фигури, познати на международното право.

Най-много полемики[26] в правната литература предизвиква въпросът за предимството на международното, съответно съюзното, право пред нормите на вътрешния правен ред. Затова по-долу в изложението е обърнато основно внимание на него.

Предимството, наричано в литературата още примат, е положение, придобило характер на основно ръководно начало в съюзното право.

То има своя юриспруденциален генезис в практиката на СЕС[27]. Без да се отричат приликите, доколкото става дума за функциониране на един и същ в основата си институт, между концепцията за предимство в международното и съюзното право са налице съществени отлики. По-долу разграничението се провежда във връзка с правното основание, от което черпи своята юридическа легитимност самото предимство, след което е обсъден въпросът по отношение на какво съществува предимството и най-после – кое се ползва с предимство.

Взаимодействието между вътрешното и международното право почива на два теоретични модела[28]. Доктрината разграничава дуалистичен и монистичен подход при уреждането на тази материя в правната система на всяка държава.

Дуализмът изхожда от предпоставката, че вътрешнодържавното право и международното право са две различни и самостоятелни правни системи[29]. Това налага поетите от държавата международни задължения да бъдат транспонирани в националната правна система чрез надлежна процедура, за да породят действие[30]. Оттук в правната литература се твърди, че когато конституционното право на отделна държава предвижда вътрешен ефект и приоритет на международното право, последното го получава по силата на конституционните разпоредби, т.е. опосредено, въведено по силата на самото вътрешно право, а не на собствената си природа[31], отнасяйки тези разсъждения към дуалистичния възглед.

Според монистичните възгледи националните правни системи са елемент от международното право, поради което правните норми на последното се явяват задължителни вътре в рамките на държавния правопорядък, независимо от това дали тези норми са транспонирани, т.е. формално въведени в националното право или не[32]. Монизмът разглежда правото като единна правна система, като едно цяло, приемайки, че международното и вътрешното право са нейни съставни части[33] [34].

Тук е мястото, на което следва да се направи едно важно уточнение. Отношението, което ще бъде възприето в националния правопорядък към нормите на международното право е предмет изключително на едностранно и суверенно решение на държавата, взето по установения в конституцията ѝ ред. Казано с други думи, всяка една държава, в качеството си на пълноправен субект на международното право, сама определя начина, по който международноправните норми ще пораждат правни последици в рамките на юрисдикцията ѝ. По правило тази материя се урежда в конституцията на съответната държава[35].

В упражняване на тази дискреция Конституцията на Р. България, в сила от 13 юли 1991 г., прокламира в своя чл. 5, ал. 4, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за нашата държава са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат[36].

В правната теория се приема, че с горецитираното правило Конституцията от 1991 г. бележи качествено нов етап в развитието на отношението на националното право към действието на международното право[37]. Това е така, защото до 1991 г. българските конституции не уреждат режима на действие на международноправните норми във вътрешното право. Нормативният акт, регулирал обществените отношения, свързани с сключване на международните договори, в които участва Народна република България, обвързването ѝ с международни договори, както и реда за изменението, допълването и денонсирането им, а именно – Указ № 1496 на Държавния съвет на НРБ  за участие на Народна Република България в международни договори, в сила от 12.08.1975 г., се задоволява единствено да посочи, че в случаите, в които по силата на международен договор се налага да бъде издаден нормативен акт, Министерският съвет приема постановление по въпросите от неговата компетентност, а по другите въпроси прави предложение за приемане на указ или на закон, агр. от чл. 23. Указ № 1496 обаче не предвижда приоритет на международния договор, сключен, ратифицират и обнародван според нормите на указа, пред вътрешното законодателство. Поради това, в правната литература от този период се е приемало, че приоритетът на международните договори пред вътрешноправната уредба се обосновава чрез прилагането на принципа Lex specialis derogat legi generali или по силата на общото или специално законодателно препращане към международноправни норми[38].

След влизането на Конституцията от 1991 г. в сила обаче този въпрос следва да се счита за категорично разрешен.

Следователно, без значение от прочита, който се прави от различните автори на чл. 5, ал. 4 от Конституцията във връзка с това дали в цитираното правило е закрепена по позитивноправен начин монистичната[39] или дуалистичната система в нейния смекчен вариант[40], същественото за настоящото изложение е обстоятелството, че именно тази разпоредба представлява конкретното, изрично и нарочно юридическо основания от което се черпи предимството на международните договори в правната система на Р. България. Без чл. 5, ал. 4 от Конституцията или в случай, че не са изпълнени предвидените в него предпоставки – нито един международен договор не би имал приоритет пред вътрешното „законодателство“.

Изводът е, че международните договори в българската правна система не се ползват с приоритет сами по себе си, а само и доколкото конституционният законодател е предвидил подобна възможност в Основния закон и то при условие, че отговорят на отнапред установени изисквания, позитивноправно закрепени в норма с ранг на основно конституционна начало.

Що се касае до режима на съотношение между вътрешното право на Р. България и ПЕС се поставя въпросът не се ли регулира то от разпоредбите на чл. 4, ал. 3 и чл. 85, ал. 1, т. 9 на Конституцията.

Съгласно първото от горецитираните правила Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз, докато второто повелява, че в компетентност изключително на Народното събрание е да ратифицира със закон международни договори, които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Основния закон.

Относно тълкуването на чл. 4, ал. 3 от Конституцията в своята юриспруденция Конституционният съд (КС) приема, че с неговото въвеждане в Основния закон през 2005 г. се създава основание на конституционно ниво за присъединяването на Р. България към ЕС и нейното пълноправно членство в наднационалната общност. От правнотехническа гледна точка, предназначението на посочената разпоредба е да отвори националната правна система за включването и действието на съюзното право. Същевременно обаче, чл. 4, ал. 3 от Основния закон не предписва отношението на съюзния към националния правен ред. Конституционният съд отбелязва, че независимо от източниците си, правото на ЕС обвързва държавите членки в своята цялост, а практиката на СЕС е съществен негов елемент. С подписването на Договора за присъединяване на Република България към ЕС и неговото ратифициране, обнародване и влизане в сила, държавата ни става страна по Учредителните договори на Европейския съюз и приема съдържанието им, което представлява първичното съюзно право. Оттук конституционната юрисдикция логически стига до извода, че предимството на съюзното право произтича от и е проявление на специфичната природа на съюзния правен ред и не се нуждае от „признаваща“ го конституционна разпоредба. Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 е основанието за отварянето на националната правна система за действието на правото на Съюза, на което предимството е вътрешно присъщо като особен правен порядък, основан на предоставянето на правомощия от държавите членки в полза на общността. Разпоредбата на чл. 4, ал. 3 се разглежда като конституционен фундамент на процеса на обвързване на вътрешното право на Р. България с правните достижения на Съюза[41].

Въпреки, че е пестеливо формулирана, в разпоредбата на ал. 3 на чл. 4 от Конституцията е заложено богато нормативно съдържание. Конституционният законодател разграничава участието в изграждането от участието в развитието на ЕС, отразявайки динамичния и непрекъснат характер на интеграционния процес[42]. Така „изграждането“ е свързано с навлизането в нов етап на европейската интеграция, което по необходимост изисква формулиране на нови цели, а оттук и предоставяне на нови области на компетентност на Съюза. От своя страна, „развитието“ е процес на разгръщане на вече предоставената на Съюза компетентност, което се постига посредством приемането на нормативни актове. Естествено, систематичното място на правилото е показателно за важността, която то носи за българската правна система. То е поместено в Глава първа – „Основни начала“, и то именно в чл. 4, чиято първа алинея е посветена на правовата държава[43].

Воден от изложеното разбиране за съдържанието на ал. 3 на чл. 4, Конституционният съд счита, че тази разпоредба предпоставя разпоредбата на т. 9 от ал. 1 на чл. 85 от Конституцията и е определяща за смисъла на последната. Езиковото формулиране на втората от посочените разпоредби не оставя съмнение, че става дума за международни договори, с които се извършва частичен трансфер на национална компетентност към ЕС – т.е. особени международни договори за предоставяне на правомощия на ЕС, принадлежащи на българската държава. Това се потвърждава и от изискването, в ал. 2 на чл. 85 за квалифицирано мнозинство за ратифицирането на този вид договори – две трети от всички народни представители, каквото е и минималното конституционно мнозинство за изменение на Основния закон от Народното събрание, аргумент от чл. 155, ал. 2 от Конституцията. Волята на конституционния законодател е ясена – когато представителното учреждение одобрява окончателно такъв вид международни договори, явявайки се най – непосредствен изразител на волята на суверена, е необходимо да се осигури колкото е възможно по – голямо национално съгласие за това. Разпоредбата на чл. 85, ал. 1, т. 9 е предназначена за многократно прилагане и е норма, която осигурява прилагането на чл. 4, ал. 3 от Конституцията[44].

Коментираните разпоредби напълно се вписват в общоевропейската практика на изменение, съответно допълнение, на основните закони на държавите преди членството им в Общността/Съюза с оглед да се постигне конституционна търпимост на правната конструкция, свързана с предоставянето за упражняване от страна на Съюза на правомощия, принадлежащи на националната суверенна държава[45].

Следователно, чл. 4, ал. 3 и чл. 85, ал. 1, т. 9 от Основния закон заедно образуват един цялостен и завършен нормативен комплекс, който е предназначен да бъде конституционно основание за пълноправното членство на Р. България в ЕС. Тези разпоредби обаче не представляват правно основание, санкциониращо предимството на съюзното пред националното право. Както бе изтъкнато по-горе, като се държи сметка за специфичната правна природа на Съюза и на неговото право, подобно правно основание не е необходимо.

Obiter dictum, на критика следва да бъде подложено становището на Конституционния съд, съгласно което Учредителните договори стават част от правната система на Р. България при условията, предвидени в чл. 5, ал. 4 от Основния закон[46]. В българската правна книжнина, посветена на Европейския съюз, отдавна не е спорно, че нормите както на вторичните, така и на първичните източници на съюзното право, сред които разбира се са и Учредителните договори, не стават част от вътрешното право на която и да е държава членка. Те пораждат своите правни последици в националните правни системи на държавите, членуващи в Съюза като норми на правото на ЕС, а не като международноправни норми. Оттук и защото съюзното право не е международно, логически следва, че чл. 5, ал. 4 от Конституцията е неприложим за Учредителните договори, а последните не стават част от вътрешното право[47].

Това положение е лесно обяснимо. Няма как правото на Съюза да става част от вътрешното право на съответната държава членка, без в същото време да изгуби характера си на наднационално право – правнологически това е изключено. От друга страна, както бе изтъкнато по-горе – различните държави са суверенни да възприемат онзи подход към международното право, който в по-голяма мяра отговаря на националната правна традиция или обществени настроения към определен момент. Ако допуснем, че всяка една държава членка на Съюза едностранно би могла да определя правното положение и йерархичното място в нейната правна система на Учредителните договори, а и на съюзното право като цяло, според това дали във вътрешния правен ред се възприема дуалистичната или монистичната система, това означава сериозно да компрометираме правните устои на Съюза, защото нормите на неговото право ще бъдат подчинени на различен правен режим в отделните държави. Едва ли това са имали предвид държавите – страни по Договорите, когато са учредявали наднационалната общност.

Относно предимството на ПЕС е важно да бъде направено още едно уточнение. Напълно вярно е наблюдението на някои представители на доктрината, че приматът не е прокламиран с изрична правна норма в Учредителните договори. За сметка на това в Декларация № 17 към Договорите се посочва, че последните, а също и цялото вторично право, прието от институциите въз основа на Договорите, имат предимство пред правото на държавите-членки при условията, определени от практиката на СЕС. В същата декларация се набляга на положението, че  фактът, че принципът на предимството на съюзното право не се споменава в Договорите по никакъв начин не променя съществуването на този принцип, нито на установената във връзка с него съдебна практика на Съда.

От прочита на Декларация № 17 се пораждат няколко въпроса. На първо място се поставя питането по отношение на ПЕС предимство или върховенство съществува? Спрямо какво важи това предимство/върховенство? На какви характеристики трябва да отговаря правната норма, за да се ползва тя с предимство/върховенство?

Преди да бъде даден отговори на тези въпроси е полезно да се постави един преюдициален въпрос, касаещ правната характеристика на Декларация № 17.

Напълно вярно е съждението, че посочената декларация, както и всички останали декларации към Учредителните договори, не е част от комплекса правни норми, закрепени в Договорите[48]. В този смисъл самата декларация не е част от първичното право на Съюза. Както правилно се отбелязва в правната теория обаче, макар и да нямат обвързваща сила, декларациите са важен тълкувателен източник на ПЕС, защото те изразяват общото намерение на договарящите страни[49]. Аргумент в подкрепа на това становище може да се черпи от чл. 31 от Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г.[50], закрепващ общите правила за тълкуване на международните договори. Както бе посочено по-горе, по своята форма Учредителните договори са международни договори, оттук следва, че разпоредбите на Виенската конвенция намират приложение за тях. В § 2, б. „b“ на чл. 31 от конвенцията е посочено, че един от водещите критерии при изясняване на точния смисъл на международните договори това е правния, политическия и икономическия контекст, при съществуването и под въздействието на който съответният договор е породил правни последици. Част от този контекст са преамбюлът и приложенията към договора. Под приложения конвенцията разбира всеки документ, съставен от една или няколко страни, във връзка със сключването на договора и приет от другите страни като документ, отнасящ се към договора. Видно е, че Декларация № 17 е именно такъв документ[51].

Посредством Декларация № 17 държавите членки за първи път изрично потвърждават вече утвърдилата се практика на Съда относно примата на ПЕС. Аргументи в подкрепа на това становище се черпят директно от буквалното тълкуване на декларацията, в която е направено изрично препращане към едно от най-знаковите решения на СЕС, а именно решението от 15 юли 1964 г. по дело C: 6/64, Costa срещу ENEL. Важно е да се изтъкне и фактът, че Декларация № 17 е получила подкрепата на всички национални правителства, договарящи Договора от Лисабон, а също и на парламентите, които са го ратифицирали[52].

Изводът е, че целият нормативен комплекс, създаден по силата на Учредителните договори, трябва да се тълкува и разбира в светлината на прокламирания с Декларация № 17 принцип на предимство на ПЕС.

Що се касае до първия от поставените по-горе въпроси, а именно дали в рамките на съюзното право става дума за върховенство или за предимство, то макар и имплицитно изложението до тук да дава отговор е целесъобразно да бъде отделено изрично внимание на тази материя главно с оглед на терминологична, понятийна яснота и чистота на изказа.

От буквалния прочит на Декларация № 17 може да се заключи, че ПЕС се ползва с предимство, а не с върховенство. Така, текстът на декларацията на български език изрично употребява правно-техническия термин „предимство“, ползващ се с утвърдено в правната литература значение[53]. Граматическото тълкуване на текста на декларацията на официалните езици на други държави членки също не може да разколебае този извод. В превода на английски език е използват терминът „primacy“, чийто превод на български е „първенство“, „превъзходство“, „предимство“, за разлика от познатия в англосаксонската правна система термин „supremacy“, носещ значението „върховенство“. От своя страна, в немскоезичната версия на декларацията е използвана думата „vorrang“, която се превежда на български език буквално като „приоритет“. Официалният превод на френски език си служи с термина „la primauté“, преводим на български като „превъзходство“.

Освен от езиковото тълкуване на Декларация № 17, аргументи в подкрепа в становището, че ПЕС се ползва с предимство, а не с върховенство, могат да се потърсят и в практиката на Съда. Както е добре познато в правната теория, съдържанието на термина „предимство“ се свързва с предоставянето на приоритет на една правна норма пред друга при регулирането на съответното обществено отношение. Поради този приоритет едната норма остава неприложена[54] за сметка на другата, която я измества и чийто правни последици в крайна сметка са релевантни за отношенията, предмет на правна регулация. Всъщност, именно подобен е подходът на СЕС винаги, когато се позовава на принципа на предимство на съюзното право. За Съда е напълно достатъчно противоречащата на съюзното право правна норма, част от националното право, да остане неприложена, т.е. да не произведе регулативни последици, за сметка на правната норма на ПЕС, която ще уреди съответните обществени отношения. При това няма абсолютно никакво значение дали колизията между двете норми е следствие на противоречие, възникнало след приемането на съюзния нормативен акт, от които произтича съответната наднационална правна норма, или е съществувало още към момента на влизането му сила.

Тук се наблюдава и втората характерна особеност за предимството, а именно, че то се проявява дотолкова, доколкото е налице разлика между онова което постановява националната правна норма и предписанията на съюзната правна норма[55]. В случай, че противоречие няма, ще е налице дублиране на правната уредба[56], което означава, че двете норми – на националното и на съюзното право, заедно регулират дадената материя[57].

Правните последици на предимството настъпват ipso jure, ex lege[58], от където следва, че разпоредбите на Договорите и на пряко приложимите актове на институциите в отношението им с вътрешното право на държавите членки е такова, че със самото си влизане в сила правят неприложима по право всяка противоречаща им разпоредба на вътрешното право[59].

В отлика от предимството, върховенството като правно-технически термин се употребява по правило в контекста на учението за йерархичния и стъпаловиден строеж на правнонормативния ред[60]. Това учение е намерило своя нормативен израз в чл. 5, ал. 1 от Конституцията, съгласно който последната е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат. От граматическото тълкуване на ал. 1 и ал. 4 на чл. 5 от Основния закон следва, че конституционният законодател ясно и недвусмислено разграничава предимството от върховенството. Така, докато първото е отнесено смислово към международните договори, то второто е важащо само за самата Конституция.

Този нормотворчески подход на конституционния законодател е напълно разбираем и обясним. Върховенството е присъщо само на Конституцията, защото то е свързано с тежнението ѝ над всички останали нормативни актове в правната система на държава, а от тук и с йерархията им. ПЕС и националното право на държавите членки обаче, като две самостоятелни и завършени съвкупности от правни норми, не са поставени в йерархична зависимост едно спрямо друго. Двата правопорядъка са в непрекъсната взаимовръзка един с друг, основа на принципа на лоялно сътрудничество, арг. от чл. 4, § 3 ДЕС. В ПЕС е широко застъпено началото на функционалността, според което съюзните правни норми трябва да разгърнат пълния си регулативен потенциал в рамките на правните системи на държавите членки, тъй щото да се постигнат целите, поставени пред Съюза[61].  Именно поради това, за съюзното право е напълно достатъчно да се ползва с предимство, доколкото последното осигурява пълната ефективност на правните норми на наднационалното право в случай на противоречие с вътрешноправна норма.

На следващо място, ако се възприеме тезата, че ПЕС се ползва с върховенство спрямо националното право на държавите членки, то неминуемо ще се дойде до вътрешно логическо противоречие. Поради всеобхватността на термина върховенство ще се наложи да бъдат отхвърлени всякакви аргументи, свързани с конституционната идентичност на членуващите в Съюза държави. Последната по необходимост ще се обема от върховенството на съюзното право, което означава, че ядрото от ценности, намерило позитивноправно отражение в норми с конституционен ранг, няма да бъде противопоставимо на коя да е норма на ПЕС. Това положение, в последна сметка, напълно ще наруши баланса между самия Съюз и създалите го държави. То ще противоречи и на една от ценностите на самото съюзното право, прокламирани в чл. 2 от ДЕС, а именно: правовата държава и правовия Съюз. Както бе споменато по-горе, Съдът квалифицира ЕС като правов[62]. От това следва, че в рамките на правопорядъка, създаден по силата на Учредителните договори не е допустимо правните актовете на институциите на Съюза да противоречат на Договорите, на общите принципи на правото, както и на основните права, гарантирани в полза на частноправните субекти от съюзното право[63]. Именно защото Съюзът е правов, затова нито една негова институция не е властна сама, независимо и въпреки останалите, да упражнява предоставените му компетенции. Напротив, институционната рамка е изградена при стриктно съблюдаване на принципа на институционното равновесие[64], който изключва доминираща позиция на една от институциите по отношение на останалите. Юридическа гаранция за всичко това е създадената с Договорите съдебна система на Съюза[65] и най-вече производството по чл. 263 ДФЕС.

По аргумент от чл. 4, ал. 1, изр. 1 от Конституцията Р. България е правова държава[66]. Както е имал възможност да се произнесе КС, понятието за правова държава няма общоприето, абсолютно очертано съдържание. Разбиранията за правовата държава имат обаче общо ядро, чиито съществени елементи са отричане на абсолютната власт в държавата, признаване на господството на правото, инкорпориращо най-висшите цивилизационни ценности, гаранции и закрила на личната и политическата свобода чрез разделяне, ограничаване и балансиране при упражняването на държавната власт, както и съдебен контрол. Многопластовото съдържание на конституционния принцип на правовата държава, формирано от съчетаването на двата елемента – формалния, включващ правната сигурност, и материалния, обхващащ материалната справедливост – е вътрешно присъща негова характеристика[67].

Видно е, че една от основните характеристики на правовата държава е разделението на властите, прокламирано в чл. 8 от КРБ.

След като в правовия Съюз и в правовата държава никоя институция, орган, агенция и прочее не може да упражнява безгранична власт, по аргумент за по-силното основание това не е допустимо и в отношенията помежду им.

В самата основа на демократичния правен ред, изграден в рамките на правовия Съюз и правовата държава е идеята, че една власт трябва и може да възпира друга власт. Поради това, ако съюзното право е върховно спрямо националното, то ще бъдем изправени пред сериозно отстъпление от фундаменталното начало на правовата държава и правовия съюз. Тогава няма да съществува юридическа възможност за какъвто и да е контрол от страна та националните конституционни юрисдикции по отношение на актовете на производното право Съюза, накърняващи идентичността на основния закон на съответната държава. Както е добре познато обаче, подобен контрол е широко застъпен в правните системи на държавите[68]. Този контрол в последна сметка осигурява необходимия баланс, без който не е възможна демократичната концепция за правото.

Друг довод в подкрепа на тезата, че отношенията между Съюза и държавите членки не са поставени на плоскостта на върховенството на съюзното право се черпи от чл. 4 от ДЕС. В § 3 на тази разпоредба е закрепено основното ръководно начало, на което се опира функционирането на Общността, а именно сътрудничеството между нея и държавите. Правилото говори не за какво да е сътрудничество, а за „лоялно“ такова. Всъщност, § 3 следва да се тълкува в логическа и систематична връзка с § 2 на същия чл. 4 от ДЕС. По този начин се стига до извода, че в основата на лоялното сътрудничество е залегнало зачитането на идентичността на националната държава[69]. Последното би се оказало правно невъзможно ако ПЕС се ползваше с върховенство спрямо вътрешното право на държавите членки, защото върховенството не търпи никакви ограничения.

Горните изводи не се разколебават от произтичащото от лоялното сътрудничество задължение на държавите членки да отменят противоречащата на ПЕС вътрешна правна уредба[70]. Това задължение е изводимо от закрепения в чл. 4, § 3 от ДЕС принцип. То представлява проявление на един от начините, посредством които държавите изпълняват задълженията си, следващи от Договорите и най-сетне – задължението за отмяна удовлетворява познатия както на националното право, така и на ПЕС принцип на правната сигурност. Отмяната в случая не е правна последица от върховенството на съюзната правна норма спрямо вътрешната такава.

На последно място, ако ПЕС се ползваше с върховенство, то СЕС щеше да е правомощен сам да отмени противоречащата му разпоредба, част от вътрешното право на съответната държава. Съдът обаче не разполага с такава компетентност, нещо повече – той не е компетентен да установи даже, че дадена национална разпоредба противоречи на ПЕС, а може единствено да тълкува това право и да упражнява контрол за валидност върху актовете на институциите. Това е причината, поради която в производството по преюдициално заключение СЕС се задоволява само да посочи, че определена разпоредба на интеграционното право следва да се тълкува в смисъл, че се противопоставя на друга разпоредба, част от националното право на съответната държава[71].

Сравнителноправният анализ показва, че в отлика от обективното право на Съюза, основните закони на федералните държави съдържат т.нар. клаузи за върховенство.

Така, по силата на чл. 6, ал. 2 от Конституцията на САЩ самата тя, както и законите на Съединените щати, които се приемат въз основа на нея, както и всички договори, които са сключени или ще бъдат сключени от името на Съединените щати, са върховно право (supreme law) на страната и съдиите във всеки щат са длъжни да го спазват, дори да съществуват противоречащи положения в конституциите или законите на отделните щати[72].

Друг пример на конституция на федерална държава, която изрично прокламира както своето върховенство, така и това на цялото федеративно право над правото на федеративните единици е Основния закон на ФРГ. Макар и чл. 31 от последния езиково да е редактиран по начин, които до известна степен е в състояние да разколебае тезата за върховенство на федералното право, главно поради използването на термина „предимство“ – на английски „precedence“, то от заглавието на разпоредбата, в което изрично е употребено понятието „върховенство“ – „supremacy“, и най-вече от практиката на КС на ФРГ, не може да има каквото и да е било съмнение, че всъщност волята на конституционния законодател е да уреди именно върховенството на правото на федерацията[73].

Институтът на върховенството е закрепен в норма с конституционен ранг и в Конституцията на Руската Федерация. Съгласно чл. 15, ал. 1 Конституцията се ползва с висша, в смисъл на върховна, юридическа сила (точният израз е „высшую юридическую силу“), поради което законите и другите правни актове, които се приемат в правната система на Руската Федерация, не могат да ѝ противоречат, арг. от чл. 15, ал. 1, изр. 2.

В последна сметка се налага изводът, че предимството на ПЕС е иманентна неговата правна характеристика, абсолютно необходима за самото съществуване на Съюза. Както подчертава Съдът, пряко приложимите норми на съюзното право трябва да имат пълно и еднакво действие във всички държави членки от момента на влизането им в сила и за целия срок на тяхното действие[74]. Именно за да се гарантира унифицираното действие на наднационалните норми, последните трябва да се ползват с предимство пред противоречащите им правни норми от вътрешното право.

В отговор на втория от поставените по-горе въпроси, а именно спрямо какво се проявява предимството на ПЕС, може да се посочи, че в рамките на тази материя се наблюдават съществени различия между съюзното и международното право.

Така, докато международните договори, но само тези, които отговарят на изискванията на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, а не всички международни договори, по които Р. България е страна, се ползват с предимство спрямо цялото вътрешно законодателство, с изключение на Основния закон[75], нормите на ПЕС вземат примат в случай на противоречие включително и що се отнася до конституционна норма.

Становището, че международните договори, ратифицирани, обнародвани и влезли в сила за Р. България съгласно нормите на международното право, не могат да противоречат на Конституцията и поради това притежават по-ниска от нея юридическа сила, се споделя и от Конституционния съд. В своята практика конституционната юрисдикция приема, че нормите на инкорпорираните международни договори при противоречия с норми на законови и подзаконови актове от вътрешното законодателство се прилагат с предимство съгласно разпоредбата във второто изречение на чл. 5, ал. 4 от Конституцията. Те обаче не трябва да противоречат на самата Конституция. Този извод се налага от тълкуването на чл. 5, ал. 2 и 4 във връзка с чл. 85, ал. 3 и чл. 149, ал. 1, т. 4 от Конституцията[76].

Диаметрално противоположно е разрешението, когато става дума за ПЕС. Както отбелязва Съдът, не може да се приеме норми на националното право, макар и да са конституционни, да накърняват единството и ефикасността на правото на Съюза[77]. Следователно, в случай на противоречие между съюзна правна норма и такава, произтичаща от конституцията на държава членка, предимство трябва да се отдаде на съюзното правило[78]. Този извод се потвърждава и от езиковото тълкуване на цитираната по-горе Декларация № 17. В нея е използвано словосъчетанието „правото на държавите-членки“[79] без да се прави каквото и да е било изключение, касаещо специално материята на конституционното право, която безспорно е иманентна съставна част от вътрешното право на държавите, членуващи в Съюза.

На последно място е важно да се уточни какъв трябва да е характерът на правната норма, за да се ползва тя с предимство.

Доколкото въпросът за предимството се поставя главно в хода на правоприлагането, между ПЕС и международното право се наблюдават известни сходства.

Теорията на международното право различава самоизпълними (self-executing) и несамоизпълними (non self-executing) международни договори. Разграничителният критерий се свежда до това дали договорът е годен да бъде пряко приложен към конкретни обществени отношения, или се налага държавата да приеме конкретизираща го правна уредба, която на свой ред да бъде прекият регулатор на отношението[80]. Първата категория международни договори, самоизпълнимите, се квалифицират още като „международни договори–закони“ (trailes-lois), наименование което ги отличава от международните договори–сделки, защото първите, по подобие на закона, имат нормативен ефект. Адресати на тези договори са не само държавите-страни по международния договор, но и физически и юридически лица, подчинени на юрисдикцията на договарящите държави. Поради това в литературата се приема, че спрямо държавите, страни по тези договори, те са съглашения (договори), а спрямо третите лица – адресати на дадената с тях урежда на съответната материя – те са нормативни актове, т.е. актове, които едностранно и властнически уреждат абстрактно определена материя, подобно на уредбата, дадена от националните конституции, закони и подзаконови нормативни актове[81]. Това са и аргументите да се приеме, че чл. 5, ал. 4 от Конституцията, макар че говори общо за международни договори, се отнася само до международните договори-закони, обявявайки ги за част от вътрешното законодателство, състоящо се от нормативни актове, и изисквайки тяхното обнародване в държавен вестник, за да може адресатите на договора да се запознаят с него и да съобразят поведението си[82].

По подобие на горното, в ПЕС с предимство се ползват т.нар. пряко приложими норми. Това са правни норми, които са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, независимо дали това са държави членки или частноправни субекти, които са страни по правоотношения, регулирани от правото на Съюза[83] . Пряко приложима може да бъде само онази норма, която отговаря на изискванията за директен ефект[84], а както се подразбира – не всяка норма на съюзното право е годна да породи директен ефект.

Ако конкретната разпоредба, на международен договор или на ПЕС, не е годна да регулира директно обществени отношения, тя не се ползва с предимство. В същото време обаче, подобна норма пояснява смислово вътрешната правна уредба, поради което националният правораздавателен орган е длъжен, в рамките на своята компетентност, да тълкува и прилага вътрешното право в светлината на тази норма, т.е. налице е задължение за т.нар. съответстващо тълкуване[85].

Естествено, предимството на правото на ЕС важи само в рамките на предоставената на Съюза компетентност. От друга страна, макар и дадена общностна норма да се обема от компетентността, предоставена за упражняване на институциите, то предимството на съюзното право се простира до там, до където и дотолкова, доколкото не накърнява конституционната идентичност на държавите членки. Предметът на настоящото изследване не позволява да се навлезе в дълбочина във връзка с идентичността на конституциите на държавите, членуващи в Съюза[86].

По специфичен начин стои и въпросът, свързан с директния ефект[87] на съюзните правни норми.

След като в ПЕС, в отлика от общия принцип в международното право, с правосубектност се ползват освен държавите членки още и частноправните субекти, подчинени на юрисдикцията на държавата, това означава, че физическите и юридическите лица се явяват адресати на предписанията на правните норми на съюзното право. Тези правни норми следователно, в случай, че отговарят на определени критерии, са годни да породят за частните лица субективни права, но също така и да им вменят правни задължения, с които те са длъжни да се съобразят[88].

Поради това, частните лица по необходимост трябва да бъдат поставени в положение да имат възможност ефективно да се ползват от правата си и реално да изпълняват задълженията, произтичащи от правото на Съюза. При мълчанието на Учредителните договори по темата и именно в обезпечаване на тази възможност, Съдът извежда принципа на директния ефект на съюзните правни норми[89].

Теоретично защитима е тезата, че между примата и директния ефект в правото на ЕС съществува неразривна юридическа връзка[90], а двете основни начала се допълват взаимно. Така, от една страна пряко приложимите норми на правото на Съюза са пряк източник на права и задължения за всички, до които се отнасят, физически и юридически лица, държавни органи и прочее. От друга – всеки правоприлагащ орган на държавата има задължението, съгласно предвидения в чл. 4, § 3 ДЕС принцип на сътрудничество, да приложи тези пряко приложими норми в тяхната цялост и да защити правата, изводими от тях за частноправните субекти, като остави без приложение всяка разпоредба на вътрешното право, чийто предписания противоречат на онези на съюзната норма, независимо дали националното правило за поведение предхожда или следва по време това на правото на Съюза[91].

Следователно, логическо следствие от синергичното действие на примата и предоставената в ПЕС правосубектност на частните лица е възможността тези лица да се позоват директно на съюзната правна норма и да искат от съда, или всеки друг правоприлагащ орган, след като издири релевантните факти, да приложи спрямо тях съюзното правило за поведение и така да постави общественото отношение в съответствие с него.

Всъщност, приматът съществува в ПЕС в една логическа и правна цялост с директния ефект, като едното не би имало смисъл без другото. Именно поради това, и в пълна отлика от международното право, директният ефект не се нуждае от каквото и да е било санкциониращото го вътрешноправно основание[92]. Това основно начало е изводимо от самата природа на интеграционния процес, то е нейна функция. Противното ще означава правото на Съюза да изгуби общностния си характер[93].

В международното право директният ефект на нормите на международните съглашения е познат и съществува основно в областта на защита на основните права. За разлика от това, в ПЕС, поради разширяването на субективния обхват на неговите норми и спрямо частни лица, директното действие на правните норми на съюзното право е общо правило[94], имащо юридическия характер на принцип.

Най-сетне, цялата правна конструкция, която бе изложена до тук и върху която почива съюзното право, би се компрометирала ако за държавите членки съществуваше възможност сами да преценяват кога и при какви условия правните норми на интеграционното право могат да проявят спрямо тях или спрямо намиращите се под тяхната юрисдикция субекти, своите правни последици.

Както се посочи по-горе, от гледище на международното право всяка държава е суверенна в преценката си дали да основе вътрешното си право на дуалистичния или монистичния подход с всички произтичащи от това правни последици. Една от тези последици се състои в начина, по който действат нормите на международното право във вътрешната правна система. Така, характерно за дуалистичната теория е, че тя предписва задължително „имплементиране“ на международната норма във вътрешен нормативен акт, който в последна сметка се прилага към съответните обществени отношение. Като се има предвид това, спорно е в каква мяра при дуалистичната система въобще може да се мисли за правни последици във вътрешното право на съответната държава на международноправна норма, доколкото подобни последици са функция не на последната, а на възпроизвеждащата я национална норма.

Тази особеност на дуалистичния подход към международното право, оставящ твърде широко поле за преценка на държавата, е несъвместима с ПЕС. Това е така, защото дуализмът, с присъщото за него възпроизвеждане във вътрешноправен нормативен акт на международноправната норма, би поставил под сериозно съмнение самата правна природа на разпоредбите на съюзното право, доколкото те няма да породят правни последици, ако не е налице вътрешна рецепция, но също така по необходимост ще произведе и правна несигурност у частноправните лица, които няма да знаят кога точно е влязла в сила съюзната уредба. Последното е във пряко противоречие с познатия на правото на Съюза принцип на правна сигурност[95].

Това са аргументите, поради които интеграционното право се дистанцира отчетливо от дуализма, възприемайки само за себе си и в отношението си с правото на държавите членки един специфичен монистичен подход. Нещо повече, в ПЕС този монистичен подход не зависи от преценката на компетентните органи на членуващата в Съюза държава. Всички правни актове на вторичното право влизат в сила и пораждат спрямо адресатите си правни последици в съответствие единствено с предвидените в правото на Съюза предпоставки. Нещо повече, напълно забранено е държавите членки да поставят каквито и да е модалитети (срокове, условия и т.н.) във връзка с пораждането на правните последици на съюзния правен акт[96].

Непосредствената приложимост на нормите на ПЕС допълва примата и директния ефект, с които тези норми се ползват. Така, ако от факта, че съюзния правопорядък признава частните лица за свои субекти следва, че тези лица могат да черпят права и задължения за себе си от това право, а приматът обезпечава това положение като му придава юридическа абстрактност, в смисъл на независимост от каквито и да е вътрешни особености на правната система на държавата членка, което резултира в унифицираното прилагане на съюзните норми във всички държави, то няма как тези норми да се подчиняват на правила различни от съществуващите в самото право на Съюза, относно влизането си в сила, защото тогава съюзните норми няма да бъдат приложими във всички държави или поне не по едно и също време и не по еднакъв начин.  Това би изчерпало от съдържание интеграционния характер на ПЕС.

Ако очертаните до тук особености отличават Съюза и неговото право от международното право, не следва да се изпуска от внимание и обстоятелството, че съществуват също толкова дълбоки различия и между Съюза и държавите, членуващи в него.

 

2.2. Особености на ПЕС в сравнение с класическата теория за държава

Тъй като предметът на изложението не позволя задълбочено проследяване на отликите между Съюза и държавата, по-долу се анализира само най-съществената разлика, която предпоставя отхвърлянето на всички теории, оприличаващи интеграционната правна рамка, а от тук и самия Съюз, на държавоподбно образувание.

Както правилно се изтъква в българската правна литература, ЕС не разполага с т.нар. „Kompetenz-Kompetenz[97], т.е. с правото сам да определя и да разширява своята компетентност[98]. След като това е така, то и самият Съюз, както от гледна точка на международното право, така и от гледище на конституционното право, не може с оглед на самото си естество да се счита за държава[99].

ФКС на Федерална република Германия е имал случай да се произнесе, че макар и креативната политическа власт на Съюза в някои области да наподобява и да е структурирана аналогично на властта в една федерална държава, то вътрешните процедури по вземане на решения и за назначения, въпреки спецификите в сравнение с международното право, до определена степен се родеят с правната уредба в последното[100].

Онова, което най-ярко отличава Съюза от държавата обаче е юридическата линия на легитимация.

Така, в рамките на правните системи на държавите членки властта, която са правомощни да упражняват държавите органи, произтича от народа, в качеството му на носител на суверенитета[101]. В този смисъл, легитимността на държавната власт би могла да се квалифицира като първична.

В отлика от това, що се касае до ЕС неговата легитимност е опосредена. Опосредяващото звено са конституциите на държавите членки, съдържащи изрични разпоредби относно предоставянето за упражняване в полза на Съюза на принадлежащи на държавата властови правомощия[102]. Поради това, доколкото не съществува единен европейски народ, който като легитимиращ субект, да може да формулира политически ефективно волята на мнозинството, народите на отделните държави членки остават основните носители на публичната власт, включително и на властта на Съюза[103]. Изводът е, че народите на държавите членки по отделно, всеки сам за себе си, остават единствените носители на учредителната власт[104].

В този смисъл, ЕС е властнически съюз, изграден върху договорната воля на държави, които остават суверенни[105].

Следователно, Съюзът има вторичен правен характер спрямо учредилите го държави, което е и основанието да се приема, че той не е федерална държава, а остава съюз на суверенни държави, подчинен на действието на принципа на предоставената компетентност[106]. Този принцип и следващите от него конкретни нормативни разрешения, се явява едновременно съществена отлика на Съюза от държавата, но и фундамент на наднационалната правна система.

Преждепосоченото основно ръководно начало е двояко формулирано в Учредителните договори, както по положителен, така и по негативен начин.

Съгласно чл. 4, § 1 във вр. с чл. 5, § 2, изр. 2 от ДЕС, при езиковото формулиране на които е използван негативният подход за очертаване на предоставената компетентност, всички области на компетентност, които не са предоставени на Съюза в Договорите, принадлежат на държавите членки[107], докато по силата на чл. 5, § 2, изр. 1 от ДЕС, закрепващ основното ръководно начало на предоставена компетентност положително, по силата на принципа на предоставена компетентност, Съюзът действа единствено в границите на компетентност, която държавите членки са му предоставили с Договорите[108].

Яснотата и категоричността на тези разпоредби мотивират някои автори да приемат, че в компетентността на ЕС е по-скоро изключение, докато компетентността на държавите членки остава да е общото правило[109].

Казано с други думи, всяка една компетентност, с която разполага Съюзът, без значение от нейния вид, е предоставена по силата на Учредителните договори от страна на държавите[110].

 

3. Други особености на съюзното право

От по-горе изложените основни особености на правото на Съюза води своето начало една структурирана система от принципи, норми и взаимозависими правоотношения, които обвързват взаимно самия Съюз и неговите държави членки, както и последните помежду им, а те вече се оказват ангажирани, както напомня чл. 1, ал. 2 от ДЕС, в „процеса на изграждане на все по-тесен съюз между народите на Европа“[111].

Цялата конструкция на съюзния правопорядък почива на основополагащото схващане, че всяка държава членка споделя с всички останали държави членки и признава, че те споделят с нея поредица от общи ценности, на които се основава Съюзът, както се уточнява в чл. 2 ДЕС. Това схващане предполага и обосновава съществуването на взаимно доверие между държавите членки относно признаването на тези ценности и следователно относно зачитането на правото на Съюза, което ги прилага[112].

За да гарантират запазването на специфичните особености и на автономията на този правен ред, Договорите създават система за правораздаване, предназначена да осигури последователност и единство при тълкуването на правото на Съюза[113].

Във връзка с това националните юрисдикции и Съдът са длъжни да гарантират пълното прилагане на правото на Съюза във всички държави членки, както и защитата по съдебен ред на правата, които правните субекти черпят от посоченото право[114].

По-специално ключов елемент в така създадената правораздавателна система е производството за преюдициално запитване, предвидено в чл. 267 ДФЕС, което с установяването между Съда и юрисдикциите на държавите членки на диалог между съдии има за цел да осигури еднообразното тълкуване на правото на Съюза, което дава възможност да се обезпечи неговата безпротиворечивост, пълното му действие и автономията му, както и, в последна сметка, присъщия на това право характер, установен по силата на Договорите[115].

 

 


[1] Правото на ЕС представлява единна и неделима правна система. Поради това, то притежава свой собствен предмет на правно регулиране както ratione materiae, така и ratione loci, ratione temporis и ratione personae. Като всеки един друг самостоятелен правен ред, съюзното право само дефинира начина си на взаимодействие с други правни системи, тези на държавите членки и на международното право. Изводът е, че естеството и обхватът на правните последици, следващи от действието на съюзните правни норми върху обществените отношения, които те регулират, не се влияят по никакъв начин нито от националното, нито от международното право. Виж Barents. R. The Autonomy of Community Law. Luxembourg: Kluwer Law International, 2003, с. 12 и с. 239-275; Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. European Union Law. Third edition. Cambridge: Cambridge University Press, 2014, с. 204-208.

[2] На английски „supranational“. Повече относно разбирането за ЕС като „наднационален“ съюз виж в Barents. R. Цит. съч., с. 23-59.

[3] Obiter dictum договорната основа на интеграцията между държавите на Стария континент се потвърждава и от наименованието, което самите те са дали на учредената от тях организация, а именно „съюз“ (на английски: union). Едно от значенията на тази дума според българския тълковен речник е: обединение, съглашение между две или повече организации, държави и др. за съвместни цели или още договор, пакт, споразумение.

[4] Костов, Ст. Компетентността на Европейския съюз и прилагането на правото на ЕС от националните съдилища. София: Национален институт по правосъдието, 2013, с. 6-7. Понастоящем е  сила и още един договор, различен от ДЕС и ДФЕС, а именно Договорът за създаване на Европейската общност за атомна енергия.

[5] Пак там. Относно ревизиите на ДЕС, виж Семов, Ат. Правна система на ЕС. София: Институт по европейско право, 2017, с. 123-135.

[6] Пак там. Повече относно историята на интеграционния процеси на Стария континент виж в Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. Цит. съч. с. 1-56; Craig, P. De Burca, G. EU Law. Text, Cases, and Materials. Fifth edition. New York: Oxford University Press, 2011, с. 1-31.

[7] Относно делението на международните договори на двустранни и многостранни виж Видин, Б. Международно право. София: Сиела, 2020, с. 196.

[8] Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 157. Становище 1/2009 г. от 08.03.2011 г., EU:C:2011:123, т. 165. Тази особеност на ПЕС се изтъква и в правната литература, виж Barents. R. Цит. съч., с. 110; Craig. P. De Burca. The Evolution Of The EU Law. Second edition. New York: Oxford University Press, 2011, с. 361.

[9] Виж Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C: 6/64, EU:C:1964:66, т. 3.

[10] Решение №7 от 17.04.2018 г. по к.д. № 7/ 2017 г. на Конституционния съд на Р. България.

[11] Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 163. Подобно мнение се застъпва не само в практиката на Съда, но и в правната литература, виж Barents. R. Цит. съч., с. 112.

[12] В същия смисъл виж Становище 1/91 от 14.12.1991 г., EU:C:1991:490, т. 21; конституционният характер на Учредителните договори се подчертава и в правната литература, виж Barents. R. Цит. съч., с. 275-283.

[13]  Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 158.

[14] Пак там, т. 165. Относно институционалната рамка на Съюза виж Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. Цит. съч. с. 57-103.

[15] Пак там, т. 158.

[16] Пак там, т. 157, виж и Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C: 6/64, EU:C:1964:66, т. 3. В правната литература съществува и обратното становище, съгласно което членуващите в Съюза държави всъщност не са ограничили суверенните си права, защото задълженията, следващи за тях от Договорите са функция на тяхната свободна воля, а от друга страна – всяка държава може да денонсира или да се оттегли от Учредителните договори, виж  Barents. R. Цит. съч., с. 111.

[17] Относно възгледа за Европейския съюз като „организация“ на суверенни държави виж Barents. R. Цит. съч., с. 131-149.

[18] Решение № 3 от 5 юли 2004 г. по к.д. № 3/2004 г. на Конституционния съд на Р. България. Подобно мнение е споделено и в правната литература, виж Barents. R. Цит. съч., с. 111.

[19] Христев, Хр. Принципът на правовата държава в правния ред на Европейския съюз – еволюция, предизвикателства и перспективи. Liber Amicorum в чест на доц. д-р Юлия Захариева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 136.

[20] Видин, Б. Международно право……., с.  109. Наред с държавата, но в различна степен от нея, правната теория приема, че субекти на международното право са още международните организации, нациите и народите, борещи се за национално освобождение, държавоподобни образувания и физическите лица (виж Видин, Б. Международно право……., с. 105-106).

[21] Пак там, с. 124-125.

[22] Пак там, с. 125. Тезата за вторичната, производна и подчинена правосубектност на индивида по международното право се споделя и от други автори в правната литература, виж Геновски, М. Основи на международното право. Четвърто допълнено издание. София: Наука и изкуство, 1974, с. 124; Ковачева, Д. Индивидът в международното право. Правосубектност на физическите лица в контекста на международното право за защита на правата на човека и международното хуманитарно право. София: Сиела, 2018, с. 82.

[23] Владимиров, И. международно публично право. Седмо преработено и допълнено издание. София: Ромина, 2009, с. 39.

[24] Виж Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 157 и цитираната там съдебна практика. Относно субективните права, черпени от правния ред на Съюза от страна на граждани на трети държави може да се посочи като пример вторичното, производно право на пребиваване на подобни лица, имащи качеството член на семейството на гражданин на Съюза. Повече по темата виж в Христев, Хр. Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския съюз. София: Сиела, 2018, с. 195-199.

[25] Повече за тях виж в Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 351-607 и в Попова, Ж.  Право на Европейския съюз. Четвърто преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020, с. 177-217.

[26] Може би поради пряката обвързаност на коментираната материя с националния суверенитет.

[27] Виж Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C: 6/64, EU:C:1964:66, Решение от 9 март 1978 г., Simmenthal, C: 106/77, EU:C:1978:49, Решение от 2 август 1993 г., Levy, C:158/91, EU:C:1993:332, Решение от 18 юли 2007 г., Lucchini, C:119/05, EU:C:2007:434, Решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, С: 173/09, EU:C:2010:581.

[28] Русчев, И. Нормативните актове източник на частното право. София: Албатрос, 2010, с. 62-63.

[29] Видин, Б. Международно право……., с. 89.

[30] Русчев, И. Нормативните актове…….., с. 62.

[31] Пак там, с. 63.

[32] Пак там, с.62.

[33] Видин, Б. Международно право……., с.  90.

[34] От гледна точка на сравнителноправния анализ на монистичните теории е важно да се спомене чл. 25 от Основния закон на Федерална Република Германия. Съгласно тази разпоредба общите норми на международното право са съставна част от федералното право. Те имат предимство пред законите и пораждат непосредствено права и задължения за жителите на територията на федерацията (Цитирано по Основен закон на Федерална Република Германия. Превод от немски: Симона Велева. Научна редакция: проф. д-р Емилия Друмева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“). В юриспруденцията си Конституционният съд на Федерална Република Германия приема, че цитираното правило изразява прокламирания в Основния закон принцип на отворено отношение на федералното към международното право. Същевременно, Конституционната юрисдикция подчертава, че със закрепването на принципа на отворено отношение към международното право, Основният закон не сти­га дотам да гарантира задължителното спазване на разпоредбите на международните договори чрез обвързване на законодателя с техните повели. Основният закон не счи­та конституционното обвързване с договорното право за необходимо – нито в полза на договори, чийто предмет попада в сферата на законодателна власт на федерално ниво, нито в полза на договори, чийто предмет попада в сферата на законодател­ната власт на провинциите. Основният закон оставя изпълнението на съществуващите международни договорни задължения в ръцете на компетентния законодател. Чл. 25 от Основния закон придава характера на вътрешно право и осигурява предимство пред законите само на „общите правила на международното право“. Разпоредбата предвижда, че само тези правила стават част от вътрешното право на Германия, имат непосредствено действие и се прилагат с предимство пред вътрешното право, с из­ключение на конституционното, без да е необходимо приемането на опосредстващ закон. Тези принципи надделяват над всяка правна норма, съдържаща се във вътреш­ноправен източник, която предвижда по-нисък стандарт или им противоречи. Отдел­ните договорни споразумения не се ползват с този примат дори когато съдържат раз­поредби на обективното право. Следователно законодателят има право на дискреция и тогава, когато съществува договорна обвързаност, доколкото не се касае за общи принципи на международното право (Виж Решение на Втори сенат от 26 март 1957 г. – 2 к. д. 1/55, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауер“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 949-950.).

[35] Виж Тодоров, Т. Съответствие на международните договори с Конституцията. Трудове по международно право. Том пети. София: Българска асоциация по международно право, 2000, с. 35, а също и Тодоров, Т. Прилагане на международните договори във вътрешното право на България. Актуални проблеми на международното право. Сборник от научни трудове, посветени на проф. Вл. Кутиков, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000, с. 316.

[36] В сравнителен план аналогична е разпоредбата на чл. 55 от Конституцията на Република Франция от 1958 г., тази на чл. 96 от Конституцията на Кралство Испания, чл. 8 от Конституцията на Република Португалия и чл. 15, ал. 4 от Конституцията на Руската Федерация. Според първото от цитираните правила, договорите или споразуменията, редовно ратифицирани или одобрени, имат след своето обнародване, приоритет пред законите, при условие че всяко споразумение или договор се прилагат и от другата страна (цитирано по Конституция на Република Франция. Превод от френски език: Жана Кръстева. Научна редакция: проф. д-р Г. Близнашки. София: Университетско  издателство „Св. Климент Охридски“, 2018). Съгласно втората горепосочена разпоредба, международните договори, сключени в съответствие с изискванията, след официалното им публикуване в Испания, стават съставна част от вътрешното законодателство (цитирано по Конституция на Кралство Испания. Превод от испански език: Татяна Липова. Научна редакция: Симона Велева. Под общата научна редакция на проф. д-р Г. Близнашки. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2018). Основният закон на Португалия постановява в своя чл. 8, че нормите и принципите на общото международно право са неразделна част от португалското право. Алинея втора на същата разпоредба прокламира, че нормите на международните договори, ратифицирани или одобрени по надлежен ред, стават част от вътрешното право след официалното им обнародване и доколкото обвързват португалската държава съгласно международното право (цитирано по Конституция на Република Португалия. Превод от португалски: Зорница Стойкова. Научна редакция: д-р Симона Велева. Обща редакция: проф. д.ю.н. Г. Близнашки. София: Университетско издателство„ „Св. Климент Охридски“, 2020). Според четвъртата горепосочена разпоредба, общопризнатите принципи и норми на международното право и международните договори на Руската Федерация се явяват съставна част на нейната правна система. Ако с международен договор на Руската Федерация са установени други правила от тия, които са предвидени в закона, то действат (прилагат се) правилата на международния договор.

[37] Видин, Б. Международно право……., с. 95 и Тодоров, Т. Прилагане на международните договори във вътрешното право на България. Актуални проблеми на международното право. Сборник от научни трудове, посветени на проф. Вл. Кутиков, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000, с. 318.

[38] Тодоров, Т. Прилагане на международните договори във вътрешното право на България. Актуални проблеми на международното право. Сборник от научни трудове, посветени на проф. Вл. Кутиков, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000, с. 316.

[39] Около това становище гравитират мненията на проф. д-р Б. Видин и проф. д.ю.н. В. Мръчков, виж Видин, Б. Международно право……., с. 95 и Мръчков. В. Трудово право. Десето преработено и допълнено издание. София: Сиби, 2018, с. 101.

[40] Виж Русчев, И. Нормативните актове…….., с. 63.

[41] Виж Решение № 7 от 17.05.2018 г. по к.д. № 7/2017 г. на Конституционния съд на Р. България.

[42] Виж Решение № 7 от 17.05.2018 г. по к.д. № 7/2017 г. на Конституционния съд на Р. България.

[43] Николов, А. Относно тълкуването на националното право в съответствие с буквата и целта на директивите на Европейския съюз. Liber Amicorum в чест на доц. д-р Юлия Захариева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 351-352, бележка под линия № 70; Семов, Ат. Задължението за съответстващо тълкуване – най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС. Научни и практически публикации. Lex.bg. 07.01.2021 г.

[44] Виж Решение № 7 от 17.05.2018 г. по к.д. № 7/2017 г. на Конституционния съд на Р. България.

[45] Виж Белова, Г. Суверенитетът и европейският конституционен ред. // Съвременно право, 2005, № 6, с. 58-72. Изменение на конституциите на държавите членки се наблюдават не само в рамките на предприсъединителния период, но и като рефлексия на ревизирането на Учредителните договори. Така например Конституцията на Република Франция от 1958 г. е изменена по силата на конституционен закон № 2008-103 от 04 февруари 2008 г., което се е наложило поради подписването на Договора от Лисабон на 13 декември 2007 г., арг. от чл. 88-1. Съгласно последно цитираното правило – Френската република участва в Европейския съюз, учреден от държави, избрали свободно да упражняват съвместно някои от своите правомощия, по силата на Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз, изменени с Договора, подписан в Лисабон на 13 декември 2007 г. (цитирано по Конституция на Република Франция. Превод от френски език: Жана Кръстева. Научна редакция: проф. д-р Г. Близнашки. София: Университетско  издателство „Св. Климент Охридски“, 2018). В рамките на Съюза е познат и друг подход към тази проблематика, а именно еволютивното тълкуване на конституцията на държавата и приспособяването ѝ към новите правни реалности на равнище съюзно право. Напълно се солидаризирам с мнението, застъпено в посочената по-горе в тази точка научна статия, че пример за този модел е Федерална Република Германия, чийто Федерален Конституционен съд, чрез решенията си, посветени на участието на федералната република в ЕС, тълкувайки основния закон го приспособява към всяка нова ревизия на Учредителните договори. Естествено, при нужда Основният закон на ФРГ е подлежал на изменения, арг. от чл. 23, ал. 1а, добавена през 2008 г. Повече за конституционните разпоредби, регулиращи отношението на държавата към Европейския съюз виж в Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 351.

[46] Виж Решение № 7 от 17.05.2018 г. по к.д. № 7/2017 г. на Конституционния съд на Р. България.

[47] Виж Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 92-93; Barents. R. Цит. съч., с. 113.

 

[48] В този смисъл, приматът на ПЕС по отношение на националното право на държавите членки не е закрепен в позитивноправна норма на Договорите. На това обстоятелство се обръща внимание и в правната литература, виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 265.

[49] Виж Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 120 и цитираната там друга правна литература.

[50] Ратифицирана с УКА3 № 503 на Държавния съвет от 12 февруари 1987 г., обнародвана в Държавен вестник брой № 87 от 10 Октомври 1987 година.

[51] Виж Попова, Ж.  Право на Европейския съюз. Четвърто преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020, с. 68 и с. 177-180.

[52] Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. Цит. съч. с. 216. Относно тълкуването на Декларация № 17 виж и Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 265-267. По-подробно доктрината за примат на ПЕС е разгледана в Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 340-346.

[53] Вместо всички, виж Сталев, Ж. Конституцията и международните съглашения за човешките права и основни свободи. Проблеми на Конституцията и на конституционното правосъдие. София: Сиела, 2002, с. 51-61.

[54] Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 341.

[55] Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 341-342.

[56] Сталев, Ж. Конституцията и международните съглашения…….., с. 55. По въпроса коя правна норма ще регулира общественото отношение в случай, че не е налице противоречие между национална и съюзна правна норма, в правната литература е изказано и обратното становище, виж Семов, Ат. Задължението за съответстващо тълкуване – най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС. Научни и практически публикации. Lex.bg. 07.01.2021 г. , което аз не споделям. Във връзка с посочената в тази бележка под линия научна статия се налага още едно уточнение. В цитираната статия авторът посочва, че неприлагането на съответстващото тълкуване е най-масовото нарушение на ПЕС, което е достатъчно основание за обжалване, включително касационно. Тезата се аргументира с чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 209, т. 3 АПК. Това становище се нуждае от прецизиране. В случай, че съдът не е тълкувал националното право в съответствие с ПЕС порокът на съдебното решение ще бъде неправилност. Ако става дума за касационно обжалване на съдебно решение на въззивен съд, то неправилността в случая ще представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК (Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание. Второ по действащия ГПК. С: Сиела, 2020, с. 649.). По новия ГПК обаче контролно-отменителната функция на ВКС се упражнява само след успешна предварителна селекция на касационните жалби, арг. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК (Сталев, Ж., Мингова, А., Попова, В., Стамболиев, О., Иванова, Р. Цит. съч., с. 600.). Противоречието на съдебното решение на въззивния съд с „акт на Съда на Европейския съюз“ представлява основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК (относно предното приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК виж Костов, С. Основанието за допускане на касационна обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2, предложение второ, ГПК: материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз. // Европейски правен преглед. Том XXI, 2018.), а не основание за касационно обжалване. Основание за касационно обжалване по чл. 281 ГПК в случая ще бъде неправилността на съдебното решение.

[57] Сталев, Ж. Конституцията и международните съглашения…….., с. 55. Виж и Решение от 15 юли 1964 г., Costa/E.N.E.L., C: 6/64, EU:C:1964:66, Решение от 9 март 1978 г., Simmenthal, C: 106/77, EU:C:1978:49, т. 24; Решение от 18 юли 2007 г., Lucchini, C:119/05, EU:C:2007:434, т. 61; Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 53-56.

[58] Виж Сталев, Ж. Конституцията и международните съглашения…….., с. 56, в същия смисъл виж и Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 342. .

[59] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 53.

[60] Виж Друмева, Е. Конституционно право. Пето преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2018, с. 31-32. Келзен, Х. Чистото учение за правото. София: Издателска къща „ Юриспрес“, 1995, с. 71-73.

[61] Относно функционалния подход при структуриране на материята в ПЕС и най-вече във връзка с прилагането на този подход в конкурентното право на ЕС виж Стойнев, И. Правен режим за защита на конкуренцията. Том I. Антикартелно право. София: Сиела, 2018, с. 26; допълнително за функционалния подход виж Barents. R. Цит. съч., с. 19-21 и 193-195. Тук бих искал да направя едно уточнение. По-горе бе изтъкнато, че съюзното право представлява автономна правна система. Тази автономност се проявява с особено висок интензитет, когато се поставя проблемът за принадлежността на дадена общностна норма към сферата на публичното или на частното право. Това е така, защото нормите на първичното право на ЕС, а също и актовете, приети в упражняване на нормотворческата компетентност на институциите на Съюза, са систематизирани и структурирани не по отраслово-материален критерии и не според признаците за разграничение на публичното и частното право, възприети във вътрешните правни системи на държавите членки, а на основата на един добре изразен функционално-секторен подход, които произтича от целите, преследвани от ЕС (Виж Матеева, Е. Интеграционно частно право. Сборник научни изследвания в памет на доц. д-р Кристиан Таков. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 25-26.). За разлика от националните частноправни уредби на държавите членки, които се характеризират с повече или по-малко пълен предметен обхват и систематичност на урежданите от тях равнопоставени отношения между правни субекти в областта на личното, вещното, облигационното, авторското, семейното, наследственото, търговското, трудовото, международното частно право и т.н., общностната регламентация на частноправните отношения се основава върху една ясно изразена функционална парадигма. Тя се свежда до това, че от гледна точка на предметното си приложно поле общностната уредба на отношенията между субекти, неучастващи като носители на властнически правомощия, има фрагментарен, селективен характер и е центрирана само върху определени по материално-функционален критерий сфери на гражданския оборот, обхванати от европейския интеграционен процес. Оттук и нормотворческият подход в правото на ЕС почива по-скоро върху стопанско и политико-функционална основа, а не толкова върху класическата за националното право частноправна систематична гледна точка (Виж Матеева, Е. Интеграционно частно право. Сборник научни изследвания в памет на доц. д-р Кристиан Таков. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 34-35.).

[62] Виж Виж Решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет,  C-583/11, EU:C:2013:625, т. 91; Относно принципа на правовата държава в правния ред на ЕС виж Христев, Хр. Принципът на правовата държава в правния ред на Европейския съюз – еволюция, предизвикателства и перспективи. Liber Amicorum в чест на доц. д-р Юлия Захариева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 133-177.

[63] Виж Решение от 29 юни 2010 г., E и F, C-550/09, EU:C:2010:382, т. 44.

[64] Виж Жаке, Жп. Институционно право на Европейския съюз. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 179-182.

[65] Относно съдебната система на Европейския съюз, виж Barents. R. Цит. съч., с. 287-292.

[66] Естествено, това основно положение не е залегнало само в Конституцията на нашата държава. То е познато на основните закони на всички държави членки на Съюза. Виж например чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 3 от Основния закон на ФРГ.

[67] Решение № 3 от 28.04.2020 г., по к.д. № 5/2019 г., относно съдържанието понятието за правова държава виж още Решение № 4 от 11.03.2014 г. по к.д. № 12/2013 г. на КС; Решение № 4 от 14.05.2020 г., по к.д. № 9/2019 г. на КС. Относно принципа за господство на правото виж Близнашки, Г. Конституционно право. Том първи. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 459-470.

[68] Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с.  352-357.

[69] Относно съдържанието на понятието „национална идентичност“ виж Семов, Ат. Неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност. Научни и практически публикации. Lex.bg. 16.11.2020 г.

[70] Виж Жаке, Жп. Институционно право на Европейския съюз. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2007, с. 451.

[71] Виж Корнезов, Ал. Преюдициалното запитване до Съда на Европейския Съюз. София: Сиби, 2012, с. 175.

[72] Цитирано по Конституция на Съединените американски щати. Превод от английски език: Симона Велева. Научна редакция: проф. д.ю.н. Г. Близнашки. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Относно тълкуването на цитираната разпоредба виж решенията на Върховния съд на САЩ по делата McCulloch v. Maryland и Martin v. Hunter’s Lessee.

[73] Виж Решение на Първи сенат от 15 юли 1981 г. – 1 к. д. 77/78, поместено в Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауер“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 703-716. Официален превод на Основния закон на ФРГ на английски език може да бъде намерен на интернет страницата на Бундестага: https://www.btg-bestellservice.de/pdf/80201000.pdf.

[74] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 54.

[75] Виж Ташев, Р. Обща теория на правото. София: Сиби, 2010, с. 94. Мръчков. В. Трудово право. Десето преработено и допълнено издание. София: Сиби, 2018, с. 104.

[76] Виж Решение № 7 от 02.07.1992 г. по к.д. № 6/92 г. на Конституционния съд на Р. България.

[77] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 61. Този извод се споделя и в правната литература, виж Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. Цит. съч. с. 208-209, а също и Craig. P. De Burca. The Evolution Of……., с. 342 .

[78] В същия смисъл виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 261 и с. 267.

[79] Тезата се потвърждава и от официалния превод на декларацията на други езици на държави членки. Така, в англоезичната версия е употребено словосъчетанието „law of Member States“, на френски същото словосъчетание е преведено като „le droit des États membres“, а на немски: „Recht der Mitgliedstaaten haben“.

[80] Тодоров, Т. Прилагане на международните договори във вътрешното право на България. Актуални проблеми на международното право. Сборник от научни трудове, посветени на проф. Вл. Кутиков, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000, с. 323.

[81] Сталев, Ж. Конституцията и международните съглашения…….., с. 52-53.

[82] Пак там, с. 54. Авторът привежда като пример за подобна категория договори Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, Пакта за гражданските и политическите права и Пакта за икономическите, социалните и културните права.

[83] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C‑409/06, EU:C:2010:503, т. 54.

[84] Относно тези изисквания виж Решение от 12 юли 1990 г., Foster и др./British Gas, C-188/89, EU:C:1990:313, т. 18 и т. 20 и Решение от 24 юни 2019 г., Daniel Adam Popławski, C‑573/17, EU:C:2019:530, т. 67.

[85] Относно задължението за съответстващо тълкуване виж Николов, А. Относно тълкуването на националното право в съответствие с буквата и целта на директивите на Европейския съюз. Liber Amicorum в чест на доц. д-р Юлия Захариева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 325-364 и Решение № 7 от 02.07.1992 г. по к.д. № 6/1992 г. на Конституционния съд на Р. България.

[86] Относно конституционната идентичност виж Близнашки Г. Общо учение за конституцията. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 773-818; Близнашки, Г. Конституционно право. Том първи. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, с. 325-361; Белов, М. Българската конституционна идентичност. София: Сиби, 2017; Семов, Ат. За духа на българския конституционализъм. Научни и практически публикации. Lex.bg. 16.04.2019 г. ; Семов, Ат. Неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност. Научни и практически публикации. Lex.bg. 16.11.2020 г.; Barents. R. Цит. съч., с. 146-147 и с. 152. Относно контрола ultra vires Chalmer, D. Davies, G. Monti, G. Цит. съч. с. 229-235; Craig. P. De Burca. The Evolution Of……, с. 352-357. Виж също и следните решения на КС на Федерална Република Германия: Решение на Втори сенат от 29 май 1974 г. – 2 к.д. 52/71; Решение на Втори сенат от 22 октомври 1986 г. – 2 к.д. 197/83; Решение на Втори сенат от 12 октомври 1993 г. – 2 к.д. 2134/92, 2 к.д. 2159/92; Решение от 7 септември 2011 г. – 2 к.д. 987/10, 2 к.д. 1485/10, 2 к.д. 1099/10; Решение от 30 юни 2009 г. – 2 к.д. 2/08, 2 к.д. 5/08, 2 к.д. 1010/08, 2 к.д. 1022/08, 2 к.д. 1259/08, 2 к.д. 182/09; Решение от 12 септември 2012 г. – 2 к.д. 1390/12, 2 к.д. 1421/12, 2 к.д. 1438/12, 2 к.д. 1439/12, 2 к.д. 1440/12, 2 к.д. 6/12; Решение от 7 юни 2000 г. – 2 к.д. 1/97; Решение от 6 юли 2010 г. – 2 к.д. 2661/06; Решение от 17 декември 2013 г. и 14 януари 2014 г. – 2 к.д. 1390/12 (частично разделено като 2 к.д. 2728/13), 2 к.д. 1421/12 (частично разделено като 2 к.д. 2729/13), 2 к.д. 1438/12 (частично разделено като 2 к.д. 2730/13), 2 к.д. 1439/12, 2 к.д. 1440/12, 2 к.д. 1824/12 (частично разделено като 2 к.д. 2731/13), 2 к.д. 6/12 (частично разделено като 2 к.д. 13/13); Решение от 15 декември 2015 г. – 2 к.д. 2735/14; Решение от 21 юни 2016 г. – 2 к.д. 2728/13, 2 к.д. 13/13, 2 к.д. 2731/13, 2 к.д. 2730/13, 2 к.д. 2729/13, поместени в Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауер“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 889-987, виж и Решение на Втори сенат от 5 май 2020 г. – 2 к.д. 859/15, 2 к.д. 1651/15, 2 к.д. 2006/15, 2 к.д. 980/16. Относно понятието „национална идентичност“, използвано в чл. 4, § 2, изр. 1 ДЕС виж Решение от 22 декември 2010 г., Sayn-Wittgenstein, C‑208/09, EU:C:2010:806, т. 92, а също и Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 536-546.

[87] Относно доктрината за директния ефект на ПЕС виж Craig. P. De Burca. The Evolution Of….., с. 329-340.

[88] Относно критериите, на които трябва да отговаря съюзната правна норма, за да породи директен ефект виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 186-188.

[89] Съдът формулира принципа на директен ефект на съюзните правни норми за първи път в историческото си Решение от 5 февруари 1963 година, Van Gen den Loos, C: 26/62, EU:C:1963:1. Юриспруденциалният генезис на този принцип се изтъква и в правната литература, виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 183.

[90] В същия смисъл виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 258-260.

[91] Решение от 8 септември 2010 г., Winner Wetten GmbH, C 409/06, EU:C:2010:503, т. 54-55.

[92] В този смисъл виж Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 388.

[93] Решение от 7 февруари 1973 г., Комисия/Италия, C-39/72, EU:C: 1973:13, т. 17.

[94] Виж Семов, Ат. Правна система на ЕС. София: Институт по европейско право, 2017, с. 389.

[95] Относно съществуването на подобен принцип в правото на Съюза виж Решение от 11 ноември 2015 г., Klausner Holz Niedersachsen, C-505/14, EU:C:2015:742, т. 45.

[96] В същия смисъл виж Семов, Ат. Правна система на ЕС………, с. 366-367, а също и Решение от 7 февруари 1973 г., Комисия/Италия, C-39/72, EU:C: 1973:13, т. 16-18.

[97] Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 267.

[98] Виж Попова, Ж.  Право на Европейския съюз. Четвърто преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020, с. 224.

[99] Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 157. Становище 1/2009 г. от 08.03.2011 г., EU:C:2011:123, т. 156.

[100] Решение от 30 юни 2009 г., Втори Сенат, ФКС – 2 к.д. 2/08, 2 к.д. 5/08, 2 к.д. 1010/08, 2 к.д. 1022/08, 2 к.д. 1259/08, 2 к.д. 182/09, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауер“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 933.

[101] Виж например чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Р. България, чл. 3 от Конституцията на Р. Франция, чл. 20, ал. 2 от Основния закон на Федерална Република Германия, чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Кралство Испания, чл. 1, ал. 2 от Конституцията на Република Италия, чл. 3, ал. 1 от Конституцията на Република Португалия.

[102] Виж например чл. 4, ал. 3 във вр. с чл. 85, ал. 1, т. 9 от Конституцията на Р. България, чл. 23 от Основния закон на Федерална Република Германия, глава XV от Конституцията на Република Франция, чл. 7, ал. 6 от Конституцията на Република Португалия, чл. 93 от Конституцията на Кралство Испания.

[103] Решение от 30 юни 2009 г., Втори Сенат, ФКС – 2 к.д. 2/08, 2 к.д. 5/08, 2 к.д. 1010/08, 2 к.д. 1022/08, 2 к.д. 1259/08, 2 к.д. 182/09, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауер“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 933.

[104] Пак там, с. 934. Относно съществуването на „общоевропейска“ идентичност и „общоевропейски народ“ виж Barents. R. Цит. съч., с. 119-130.

[105] Пак там.

[106] Пак там, с. 937.

[107] Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 75.

[108] Пак там. Относно принципа на предоставена компетентност и т.нар. имплицитни правомощия, виж Становище 2/94 от 28 март 1996 г., EU:C:1996:140, т. 23-31, виж и Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 75-78.

[109] Виж Попова, Ж.  Право на Европейския съюз. Четвърто преработено и допълнено издание. София: Сиела, 2020, с. 225.

[110] Това становище в пълна степен отговаря на текста на Договорите, то е господстващо в правната теория, вместо всички виж Craig, P. De Burca, G. Цит. съч. с. 73.

[111] Становище 2/2013 г. от 18.12.2019 г., EU:C:2014:2454, т. 157. Становище 1/2009 г. от 08.03.2011 г., EU:C:2011:123, т. 167.

[112] Пак там, т. 168.

[113] Пак там, т. 174.

[114] Пак там, т. 175.

[115] Пак там, т. 176.

За aвтора

Адвокат Александър Николов завършва Право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с отличен успех.

Областите му на компетентност са: вещно, облигационно, търговско, семейно и наследствено, както и гражданско процесуално право.


Pin It on Pinterest

Сподели:

Сподели тази статия с приятели