Изберете страница

Кое е и кое не е изключителна държавна собственост

юли 20, 2020 | Статии

I. Встъпление

Настоящото изследване не си поставя за цел нито да обвинява, нито да оправдава, а само да обяснява.

Предназначението на разработката е да представи на вниманието на любезния и просветен читател материята, свързана с изключителната държавна собственост, така както тя е уредена от Конституцията и текущото законодателство.

Предвид актуалността на въпроса, свързан с крайбрежната плажна ивица, в рамките на следващите редове акцентът е поставен върху чл. 17 и чл. 18 от Основния закон и по-конкретно анализът се съсредоточава върху разбирането на конституционния законодател за правото на собственост и неговото съдържание, разграничаването на публичната от частната собственост и изясняването на обхвата на понятието крайбрежна плажна ивица.

С оглед на нагнетеното в последните дни обществено напрежение, се надявам разработката да способства за повишаването на правната култура на гражданите, което е изключително важно, защото всяко едно заключение трябва да се основава на достатъчен набор от знания, които да предоставят възможност за информиран избор при заемането на позиция по обществените въпроси.

Пожелавам на любезния читател приятно четене!

 

II. Разбирането на Конституцията за право на собственост. Разграничение с вещноправния институт на собствеността. Разграничение между частна и публична собственост

 

  1. Разбирането на Конституцията за право на собственост. Разграничение с вещноправния институт на собствеността

Съгласно чл. 17, ал. 1 от Конституцията правото на собственост се гарантира и защитава от закона.

В българската правна доктрина се обособяват две становища по въпроса какво следва да се разбира под право на собственост по смисъла на цитираната разпоредба от Основния закон.

Според първото гледище чл. 17, ал. 1 от Конституцията следва да се тълкува стриктно. Логическото следствие от това е, че употребявайки понятието право на собственост, Основният закон не влага в него съдържание, което да се различава от тясното и строго разбиране за собствеността, споделяно във вещноправната научна литература[1].

Поставя се въпросът какъв би следвало да бъде обхватът на задължението, произтичащо от чл. 17, ал. 1 от Конституцията, за текущия законодател да защитава и да гарантира правото на собственост, ако това понятие се тълкува стеснително?

За да се даде отговор, се налага да бъдат обсъдени различните разбирания за правото на собственост.

В правната доктрина са познати два подхода при дефинирането на субективното вещно право на собственост, а именно негативен и позитивен, съответно се обособяват две групи дефиниции негативни и позитивни[2].

Понастоящем законодателството на Р. България не познава легална дефиниция за правото на собственост. Отмененият Закон за имуществата собствеността и сервитутите (ЗИСС) обаче, в своя чл. 29, дефинира правото на собственост като правото на ползуване и на разпореждане с вещите по най-безусловен начин, стига само да се не прави с тях някое употребление, което законите или правилниците забраняват. В правната литература се приема, че определението, която дава чл. 29 от ЗИСС се причислява към т.нар. позитивни дефиниции на правото на собственост[3].

Приема се, че чл. 29 от ЗИСС закрепва едно позитивно гледище за правото на собственост, защото видно от самата разпоредба се акцентира върху поведението, което може да има собственикът спрямо вещта[4].

В правната ни книжнина негативният подход при дефинирането на правото на собственост се възприема от проф. Петко Венедиков и проф. Александър Джеров.

Така, проф. Петко Венедиков приема, че правото на собственост е право, по силата на което едно лице може да иска от всички останали лица да се въздържат от каквито и да е действия върху една вещ[5].

От своя страна проф. Джеров, наред с акцентирането върху възможността на собственика да противопостави на всички трети лица правото си на собственост, приема, че това право включва правомощията разпореждане, владение и ползване и отнася тези правомощия към дефиницията, която дава на правото на собственост[6].

Обща характеристика на негативните дефиниции на правото на собственост е, че те поставят ударението върху онези правомощия, част от съдържанието на правото на собственост, който позволяват на неговия титуляр да изисква от всички други правни субекти да се въздържат от каквито и да е действия спрямо вещта.

Сравнително пълно определение на правото на собственост се съдържа в § 903 от Германския граждански законник. Съгласно тази разпоредба собственикът на една вещ може да разполага с вещта по свое усмотрение и да изключи други лица от всякакво въздействие върху нея, доколкото законът или права на трети лица не противостоят на това[7].

Без да се навлиза в излишни подробности, можем да заключим, че вещноправната доктрина разглежда правото на собственост като абсолютно, т.е. противопоставимо спрямо всички, субективно право, което има за обект вещ. Това право предоставя на своя титуляр правомощие да владее вещта, да извлича полезните ѝ свойства, т.е. да я ползва, и да се разпорежда с нея[8].

Макар и в правната литература да съществуват разногласия относно разбирането за правото на собственост, всички автори са единодушни, че това право има за свой обект само вещи. Право на собственост може да съществува само върху онези правно уредени материални предмети, които притежават белезите телесност (корпоралност), имат самостоятелно и реално съществуване и са обособени от останалите предмети в материалната действителност[9].

Следователно, ако останем на плоскостта на коментираното становище ще се наложи да се съгласим, че Конституцията вменява в задължение на обикновения законодател за предвиди такъв правен режим, при който да се охранява и гарантира само имущественото право на собственост върху вещи.

Това гледище неоправдано стеснява приложното поле на чл. 17, ал. 1 от Конституцията и поради това не следва да се сподели. Ако бъде проведено докрай, обсъжданото становище ще доведе до изключване от обхвата на предоставената с Основния закон защита на такива имуществени блага като правото на строеж, на надстрояване и пристрояване, вземанията, дружествени дялове в ООД, акции в АД и т.н., което неминуемо би породило конституционно нетърпими правни резултати.

Тази теза не държи сметка за характера и ролята на Конституцията в правната система на Р. България. Основният закон няма за цел да даде детайлна правна уредба на обществените отношения, свързани с притежанието на имуществени права, а да прокламира основните начала, които да се съблюдават от текущия законодател при регулирането на тази материя. Ето защо, изискването за смислово единство в използваната юридическа терминология[10], което произтича от чл. 37 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове[11], следва от отстъпи място пред концепцията за всеобхватната защита на имуществените права, към която е насочена конституционната уредба.

Съгласно второто становище като категория на конституционното право правото на собственост е събирателно понятие, което се отнася до множество имуществени права, а не до едно единствено и точно определено субективно право[12].

Този подход на разсъждения води до извода, че в приложното поле на чл. 17, ал. 1 от Конституцията попадат и права, нямащи правно-техническите характеристики на собственост[13].

Съгласно това второ гледище, конституцията защитава собствеността заради ролята ѝ на материална основа на индивидуалното човешко съществуване и условие за осъществяване на свободна стопанска дейност. В съвременните условия обаче материалното съществуване на индивидите и тяхната стопанска активност не могат да почиват единствено върху вещното право на собственост. Необходими са и други форми на имуществено притежание[14] като например – права върху обекти на интелектуалната собственост, права по ценни книги, вземания, титулярство на членствени права в търговски дружества и т.н.

Считам, че подкрепа заслужава това второ виждане относно обхвата на понятието за собственост по смисъла на Конституцията. Тъй като по аргумент от чл. 5, ал. 1 Конституцията е върховен закон, а това означава, че другите закони не могат да ѝ противореча, разпоредбата на чл. 17, ал. 1 защитава от посегателства от страна на текущия законодател всички имуществени права, необходими за пълноценното и достойно съществуване на правните субекти.

Прави впечатление, че в чл. 17, ал. 1 от Основния закон конституционният законодател не е разграничил публичната от частната собственост. Разпоредбата прокламира, че законът трябва да гарантира и защитава правото на собственост, но се дезинтересира от това дали титуляр на защитаваното имуществено право е държава, общината или частноправен субект, без значение е и обстоятелството чий интерес е призвано да обслужва защитаваното имуществено благо – частен или публичен.

Второто становище отговоря в по-голяма степен и на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) и възприетото в юриспруденцията му тълкуване на чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС).

ХОПЕС, в своя чл. 17, ал. 1, предвижда, че всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. Ползването на имуществото може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес.

Съгласно ал. 2 на същата разпоредба интелектуалната собственост е защитена.

Въз основа на чл. 17 от ХОПЕС, СЕС приема, че в съюзния правопорядък правото на собственост се възприема като основа право, защитено от Хартата в качеството ѝ на първичен източник на правото на Съюза, арг. от чл. 6, § 1 от Договора за Европейския съюз[15].

Що се отнася до предметното приложно поле на чл. 17 от ХОПЕС, Съдът е разяснил, че от систематичното тълкуване на алинея първа и втора на цитираната разпоредба следва, че от защитата могат да се ползват всички имуществени права, а не само стриктно правото на собственост върху вещи. Казано с други думи, върховната интеграционна юрисдикция приема широкото съдържание на понятието собственост като единствено релевантно при тълкуването и прилагането на правилата на Хартата[16].

Широкото разбиране за правото на собственост е застъпено и в международното право, в частно в чл. 1 от Допълнителен протокол № 1[17] от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи[18]. Според последно цитираната разпоредба всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. Преходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито счетат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.

Според практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) понятието „собственост“, използвано в първото изречение на чл. 1 не бива да се разбира в правнотехническия смисъл на думата[19]. Това понятие има самостоятелно значение, което не се ограничава до притежаването на вещи[20]. То включва в своето предметно приложно поле и други имуществени блага и активи, които не са право на собственост stricto sensu.

Разногласията в правната литература за съдържанието на понятието собственост според Конституцията не се пренасят в тяхната пълнота в практиката на Конституционната юрисдикция. В юриспруденцията на Конституционния съд (КС) обаче се наблюдава оформянето на други две становища, които само от части се родеят с доктринерните разбирания, обсъдени по-горе.

В първата група решения се застъпва широкото разбиране за правото на собственост като се приема, че в предметното приложно поле на чл. 17 от Основния закон наред с правото на собственост във вещноправния смисъл, попадат още и вземанията[21], търговското предприятие[22], капитала на търговско дружество[23], инвестициите, разбирани в широкия смисъл на думата като влагане на капитали в закупуване на недвижими и движими вещи, средства за производство или ценни книжа и други такива[24].

В практиката на КС съществува и друго становище във връзка с тълкуването на чл. 17 от Конституцията. С аргументи, черпени както от логическото, така и от систематическото тълкуване на цитираната разпоредба, в тази втора група решения се приема, че когато говори за „собственост“ чл. 17 от Основния закон има предвид вещно право, а не въобще „имущество“ или „собственост в широк смисъл“[25]. Същевременно се подчертава, че Конституцията прокламира основно конституционно право на собственост, чиято роля в правната ни система е да формира материалните основи на съществуване на индивида. Това основно конституционно право на собственост[26] обаче не следва да се смесва с правото на собственост като вещно право[27].

Що се отнася до това дали Конституцията урежда правото на собственост като основно конституционно право, трябва да отбележим, че expressis verbis в Глава втора от Конституцията, посветена на основните права и задължения на гражданите, правото на собственост не фигурира[28].

Считам, че мълчанието на Конституцията в Глава втора е напълно компенсирано от разпоредбата на чл. 17. Систематично чл. 17 е поместен в Глава първа, озаглавена „Основни начала“. Следователно конституционният законодател не само е закрепил правото на собственост като основно конституционно право, но е въздигнал неговата неприкосновеност, гарантиране и защита в основни ръководни принципи, спрямо които трябва да се ориентира целия правопорядък в Р. България и да се организира държавата като цяло.

От направения дотук анализ можем да заключим, че конституционното право на собственост като основно право е с по-широк обхват от правото на собственост според разбиранията за него във вещноправната доктрина[29]. От гледна точка на неговите конституционни измерения, правото на собственост включва всички имуществени субективни права като например – право на строеж, право на надстрояване и пристрояване, сервитутни права, вземания, титулярство на права по ценни книги, търговското предприятие, инвестициите в широк смисъл на понятието и прочее.

За пълнота на изложението ще отбележим, че сравнителноправният анализ показва, че концепцията за широкото възприятие на правото на собственост се споделя и от Конституционния съд на Федерална Република Германия (ФРГ). В своята юриспруденция Съдът в Карсруе без колебание разпростира предметното приложно поле на чл. 14 от Основния закон на ФРГ спрямо други имуществени блага, различни от вещи. Така например със защитата по чл. 14 се ползва акцията, разглеждана като имуществено право[30], авторското право, в качеството му на право, свързано с ползването на блага също се квалифицира като „собственост“ по смисъла на горецитираната разпоредба[31] и т.н.

 

  1. Разграничение между частна и публична собственост

Според повелята на чл. 17, ал. 2 от Конституцията собствеността се дели на частна и публична.

Както отбелязва КС, правилото на чл. 17, ал. 2 от Основния закон не посочва разграничителния критерий, според който да се определи коя собственост трябва да се счита за частна и коя за публична. Конституционната юрисдикция прави и уточнението, че с изключение на чл. 17, ал. 3, който обявява частната собственост за неприкосновена, в Конституцията няма други норми, в които да се говори за частна или публична собственост[32].

При това състояние на конституционната уредба, в тълкувателната си практика КС извежда следните критерии, с помощта на които частната собственост да бъде разграничена от публичната, а именно: кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право, и какво е тяхното предназначение[33].

Въпреки че горепосочените разграничителни критерии са изведени главно във връзка с правния режим на вещите публична и частна собственост, като имаме предвид разясненията, направени в т. 1 на настоящия раздел I, следва да приемем, че те са относими към двата вида собственост като цяло, без значение от конкретния обект на публична, съответно частна собственост.

От гледна точка на субектите, които могат да бъдат носители на частна собственост, Конституционният съд приема, че всеки правен субект може да има такава собственост, включително и държавата и общините[34].

Ако всеки правен субект може да бъде носител на частна собственост, за публичната собственост това не се отнася. Гражданите и юридическите лица могат да имат само частна собственост. Публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия. Такива субекти са държавата и общините. Властническите правомощия на органите на общината я отличават качествено от другите юридически лица, макар че и общината е юридическо лице – чл. 136, ал. 3 от Конституцията. Властническите правомощия на държавните органи са по-широки по обсег от тези на общинските[35].

Освен с властническите правомощия на своя носител публичната собственост се отличава от частната по своето предназначение. В чл. 18, ал. 6 от Конституцията е предвидено, че държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а според чл. 140 общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. При съпоставката на двете норми КС приема, че е без значение разликата между „имоти“ и „собственост“. Същественото и в двата текста е, че собствеността на държавата и общините служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица. Разликата между държава и община е предопределила и редакционната разлика при определяне на интереса от използването на двата вида имущество. Но този интерес и според двете норми е обществен интерес[36].

Въпреки това само част от вещите, които са собственост на държавата и общините, представляват тяхна публична собственост. От значение е и видът на вещите и тяхното предназначение. Конституционният съд приема за несъмнено, че изключителната държавна собственост, чиито обекти са изброени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, представлява публична собственост на държавата. Поради важността, която имат, вещите по чл. 18, ал. 1 могат да принадлежат само на държавата, върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава. Всеобщата полза от тези обекти е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму[37].

Относно стопанисването на държавното имущество, включително онези обекти от него, които имат статус на изключителна държавна собственост, релевантен е чл. 106 от Конституцията. Тази разпоредба предвижда, че Министерският съвет организира стопанисването на държавното имущество. Това правомощие има много широк предметен обсег. То се отнася не само за двата вида собственост на държавата (публична и частна), но обхваща и другите нейни права и задължения, които са парично оценими. Стопанисването на държавното имущество е съвкупност от разнородни и неизброими изчерпателно дейности. Поддържането на държавното имущество, използването му, събирането на доходи и изплащането на задължения, свързани с него, воденето на документация са все форми на стопанисване[38].

Относно частната собственост и нейната конституционна уредба не може да не споменем чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Основния закон.

По силата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията частната собственост е неприкосновена. Прокламираната от ал. 3 неприкосновеност на частната собственост обаче трябва да се тълкува систематично и във връзка с ал. 5 на същата разпоредба, съгласно която принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение.

В историкоправен контекст чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от понастоящем действащия Основен закон са аналогични по съдържание с чл. 67 и чл. 68 от Търновската Конституция[39]. Може би като реакция на приетото след 1944 г. законодателство, в чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията от 1991 г. конституционният законодател възприема подход към частната собственост, характерен за конституциите от периода на т.нар. либерален конституционализъм. Търновската конституция от 1879 г. е класически пример за либерален основен закон. В нея са очертани редица народни правдини  и са провъзгласени широк кръг от основни права и публични свободи на гражданите, сред които е и частната собственост[40].

Напълно в духа на либералния конституционализъм, чл. 67 от Търновската Конституция предвижда, че правата на собствеността са неприкосновени. Същевременно, бащите учредители са си давали сметка, че при определени обстоятелства публичният интерес може да вземе връх над частния. Затова чл. 68 допуска „принудително отстъпване“ на частна собственост с цел задоволяване на „държавна и обществена полза“, но при условия, че е налице „справедлива и предварителна заплата“.

Следователно, нито Търновската Конституция, нито Конституцията от 1991 г. разглеждат правото на собственост като абсолютно ненакърнимо право. Както правилно се отбелязва в българската правна литература, това обстоятелство се дължи на високата подчиненост на собствеността на редица социални императиви, без съблюдаването на които самото съществуване на обществото би било немислимо. Въпросните императиви диктуват извършването на отчуждавания, конфискации, подлагането ѝ на полицейски или други ограничения, които изключват абсолютизирането на нейната неприкосновеност[41].

В сравнителноправен аспект, Основният закон на ФРГ също отрича абсолютната неприкосновеност на частната собственост, нещо повече – по силата на чл. 14, ал. 2, изр. 2 частната собственост е подчинена, с оглед нейната употреба, на ценности от по-висш порядък и по-специално на „общото благо“ в чиято служба е поставена собствеността. От друга страна, изречение първо на същата разпоредба изрично предвижда, че собствеността задължава.

В своята практика по тълкуването на чл. 14 от Основния закон, КС на ФРГ приема, че в това правило е закрепено принципното ценностно решение на Конституцията за социалнообвързана частна собственост, изискващо при уредбата на съдържанието на това право в текущото законодателство да се постигне баланс между индивидуалните интереси и интересите на обществото. Общото благо се възприема като отправната точка, но и пределът при ограничаване на собственика[42].

Що се отнася до прокламираната в ал. 3 на чл. 17 от Конституцията неприкосновеност на частната собственост, КС е приел, че тази неприкосновеност включва забраната други лица да владеят, да ползват или да се разпореждат с обекта на правото, защитено от нормите на Основния закон, без съгласието или въпреки несъгласието на неговия титуляр. Държавата следва да зачита и гарантира тази неприкосновеност[43].

Единственото изключение от това правило представлява възможността за принудително отчуждаване на частна собственост, предвидена в чл. 17, ал. 5 от Конституцията. То е свързано с даване на предимство на публичния пред частния интерес на собственика на вещта. За осъществяване на принудително отчуждаване на частна собственост Конституцията поставя като условия спазването на няколко кумулативно дадени изисквания: отчуждаването да се извършва единствено въз основа на закон, и то само за държавни или общински нужди; тези нужди да не могат да бъдат задоволени по никакъв друг начин; да бъде определено равностойно на отнеманата вещ обезщетение; това обезщетение да е предварително изплатено на собственика. Отчуждаването се извършва с издаването на административен акт за отчуждаване въз основа на специален закон[44].

Предварително е обезщетението, когато то е изплатено преди отнемането на правото на собственост, това обезщетение трябва да бъде платено на собственика изцяло, а не частично преди отчуждаването[45].

Обезщетението е равностойно в три случая – когато е определено с акта за отчуждаване и собственикът е съгласен с неговия размер, когато не е съгласен с размера на обезщетението, но не е обжалвал административния акт в съответния срок и когато е влязло в сила съдебното решение по спор, повдигнат от собственика за размера на дължимото обезщетение, чиято стойност е била определена с акта за отчуждаване, но собственикът не е бил съгласен с нея. В случай че е оспорен размерът на обезщетението пред съд, никое друго обезщетение освен определеното с влязло в сила съдебно решение не може да бъде възприето като равностойно[46].

Що се отнася до конституционния режим на публичната държавна собственост, той ще бъде предмет на изследване в следващия раздел.

 

III. Изключителна държавна собственост. Крайбрежна плажна ивица

 

  1. Изключителна държавна собственост

Конституцията, в чл. 18, ал. 1, обявява за изключителна собственост на държавата подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон.

Преди да се пристъпи към анализ на горецитираната разпоредба, се налага да се поясни, че чл. 18, ал. 1 от Конституцията следва да се тълкува и разбира във връзка с чл. 15 и чл. 55 от Основния закон. В чл. 15 от Конституцията е записано, че Република България осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната. Този императив се отнася до всички дейности и до всички форми на собственост. На тази основа е изграден и чл. 55 от Конституцията, закрепващ основното право на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените стандарти и нормативи, както и задължението им да опазват околната среда[47].

Както бе отбелязано по-горе, всеобщата полза от обектите изключителна държавна собственост е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму[48]. Казано с други думи, изключителната държавна собственост е онази собственост на обектите и ресурсите, визирани в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, която е преценена от законодателя като такава с национална публичноправна значимост и всеобща полезност[49].

В тълкувателната си практика КС е имал възможност да се произнесе по редица въпроси, свързани с точния смисъл, вложен в чл. 18, ал. 1 от Основния закон.

Конституционната юрисдикция на Р. България приема, че изключителната собственост на държавата върху обектите, посочени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, е публична. Останалите обекти, които са собственост на държавата и общините, са тяхна публична или частна собственост в зависимост от вида и предназначението им[50].

От тълкуването на чл. 18, ал. 1 се налага изводът, че изброените в тази разпоредба обекти могат да принадлежат само на държавата. Уреждането на тази материя в норма, систематично поместена в Глава първа на Конституцията, озаглавена „Основни начала“, показва голямата важност, с която обектите изключителна държавна собственост се ползват от гледна точна на интересите на обществото. Изброяването на обектите изключителна държавна собственост в Конституцията гарантира тяхната неотчуждаемост, напълно преграждайки възможността правото на собственост върху тях да се притежава от друг правен субект, различен от държавата[51].

Във връзка с горното, се налага да направим едно важно уточнение, касаещо изключителната държавна собственост.

Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) имоти и вещи – публична държавна собственост, които са престанали да имат това качество, се обявяват за имоти и вещи – частна държавна собственост, с решение на Министерския съвет. Следователно, напълно допустимо е обществената полза от някой имот публична собственост на държавата да отпадне, а с нея да се промени и статута на имота като публичната собственост на държавата да бъде трансформирана в частна. Естествено, допустим е и обратният процес, при който общественият интерес налага даден обект да бъде отчужден и съответно обявен за публична държавна собственост, или ако е бил частна собственост на държавата, то статусът му да се промени и да премине в публична собственост на Р. България, арг. от чл. 6, ал. 3 и чл. 32 и сл. ЗДС.

Когато става дума за обектите, посочени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията обаче подобна трансформация на собствеността на държавата от публична в частна и обратното е напълно невъзможна. Това е така, защото единствен собственик на тези обекти може да бъде само държавата, а единственото право, което тя може да притежава върху тях е правото на публична държавна собственост.

Именно в това се заключава изключителността на правото на собственост на държавата върху обектите по чл. 18, ал. 1 от Конституцията. Само Р. България може да бъде техен единствен собственик. Конституционният законодател е преценил, че като запази правото на собственост върху обектите по чл. 18, ал. 1 за държавата ще се гарантират интересите на обществото и ще се обезпечи всеобщата полза от вещите по чл. 18, ал. 1 на Основния закон.

След като тези обекти не могат да бъдат притежавани от друг правен субект, различен от държавата, това означава, че по силата на изрична норма с конституционен ранг те са поставен вън от гражданския и търговския обмен. Този извод се потвърждава и от съвместния прочит на чл. 6, ал. 3 във връзка с чл. 7, ал. 1 от ЗДС. Съгласно цитираните разпоредби обектите и имотите – изключителна държавна собственост, не могат да се обявяват за частна държавна собственост, като същевременно – обектите изключителна държавна собственост, които се явяват публична държавна собственост, не могат да бъдат обект на разпоредителни сделки и действия и да се придобиват по давност. Всякакъв вид разпоредителни сделки с имоти изключителна държавна собственост биха били нищожни на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) поради невъзможен предмет[52].

Единствено допустимата хипотеза на разпореждане с имоти изключителна държавна собственост е свързана с учредяването на ограничени вещни права върху тях, което е допустимо само по силата на решение на Министерския съвет и то с цел изграждане на национален обект, трайно задоволяване на обществени потребности или изграждане на линейни обекти на техническата инфраструктура, арг. от чл. 7, ал. 5 от ЗДС.

Що се касае до това изчерпателно или примерно е изброяването в чл. 18, ал. 1 от Основния закон, то КС приема, че обектите на изключителна държавна собственост са изчерпателно изброени в чл. 18, ал. 1 на Конституцията[53] и други обекти не са, а и не могат да бъдат обявени за изключителна държавна собственост.

От обстоятелството, че посочването на обектите изключителна собственост на държавата в чл. 18, ал. 1 е лимитативно следва един много важен за настоящото изследване извод, а именно, че разширителното тълкуване на тази конституционна разпоредба е недопустимо[54]. Това означава, че словосъчетанието крайбрежна плажна ивица трябва да бъде разбирано в неговия стриктен и тесен смисъл.

 

  1. Крайбрежна плажна ивица

В предходната точка бе пояснено, че крайбрежната плажна ивица е сред обектите, които чл. 18, ал. 1 от Конституцията обявява за изключителна държавна собственост. Поставя се въпросът какъв е обхватът на понятието крайбрежна плажна ивица?

За да се отговори на този въпрос на първо място следва да имаме предвид, че КС е имал възможност да се произнесе с тълкувателно решение, постановено преди малко повече от двадесет години спрямо момента на съставяне на настоящия текст. Конституционната юрисдикция приема, че понятието „бряг“ е по-широко от понятието „плаж“. В тази връзка, Съдът изрично подчертава, че Основният закон обявява за изключителна държавна собственост не цялата крайбрежна ивица, а само нейната плажна част[55].

Що се отнася до волята на конституционния законодател, намерила позитивноправен израз в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, КС подчертава, че при приемане на цитираната разпоредба във Великото Народно събрание са обсъждани двете тези – за изключителна държавна собственост да се обяви цялата крайбрежна ивица или само плажната ѝ част. Прието е, че изключителна държавна собственост ще бъде само плажната ивица. Поради това, за останалата част от крайбрежието не съществува конституционна забрана да бъде обект на частна собственост. Конституционният законодател се е съобразил с обстоятелството, че по време на приемане на Конституцията от 1991 г. е имало земи край морето, които са частна собственост и се ползвали за стопански и други нужди, а целта на чл. 18, ал. 1 от Конституцията не е да се национализира цялата земя по крайбрежието[56].

От тази гледна точка, всяко едно твърдение, че изключителна държавна собственост е цялата крайбрежна ивица, а не само плажната ѝ част, не може да бъде споделено. То противоречи на редакцията на чл. 18, ал. 1 от Конституцията, приета след обсъждане какво от крайбрежието трябва да бъде изключително държавна собственост[57].

Налага се изводът, че ако е изграден обект, какъв и да е било той, включително и пристанище, в онази част от брега, която не се включва в обхвата на крайбрежната плажна ивица, този обект може да бъде частна собственост на физически и юридически лица[58].

В доразвитие на конституционната повеля изключителна собственост на държавата да бъде само и единствено крайбрежната плажна ивица, Законът за устройство на черноморското крайбрежие[59] (ЗУЧК) детайлизира чл. 18, ал. 1 от Основния закон.

Вече отбелязахме, че понятието морски бряг е по-широко по своето съдържание от понятието крайбрежна плажна ивица. Легална дефиниция на морски бряг се съдържа в § 1, т. 2 от ДР на ЗУЧК. Съгласно тази разпоредба, „морски бряг“ е тясна ивица от земната повърхност на контакта и взаимодействието между сушата и морето. Състои се от подводна и надводна част и се характеризира с разнообразен напречен профил, развит непосредствено от бреговата линия, навътре във водата и сушата.

ЗУЧК дефинира и понятието „брегова линия“. Така, в § 1, т. 3 от ДР законодателят е възприел, че „брегова линия“ е линията на пресичане на повърхността на сушата с нивото на водата към момента на измерването.

Като част от морския бряг, крайбрежната плажна ивица е дефинирана в чл. 6, ал. 1 от ЗУЧК. Съгласно тази разпоредба крайбрежната плажна ивица е обособена територия, съставена от отделни морски плажове, представляваща част от морския бряг към прилежащата му акватория.

От чл. 6, ал. 1 на ЗУЧК става ясно, че крайбрежната плажна ивица е на първо място територия, т.е. част от сушата. Тази територия следва да бъде обособена. Тя е съставена от морски плажове, а в своята цялост се явява част от морския бряг.

Следователно, конститутивен елемент на крайбрежната плажна ивица е морският плаж[60]. Що е морски плаж ни казва чл. 6, ал. 2 от ЗУЧК. В първоначалната си редакция, съществувала към момента на обнародване на закона (редакция към ДВ, бр. 48 от 15.06.2007 г.) разпоредбата е гласяла, че морският плаж е обособена територия, представляваща част от крайбрежната плажна ивица, покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания в резултат на естествени или изкуствено предизвикани процеси на взаимодействие на морето със сушата.

Със ЗИДЗУЧК, ДВ, бр. 27 от 2013 г., в  дефиницията на чл. 6, ал. 2 законодателят е направил уточнението, че изкуствено предизвиканите процеси на взаимодействие между море и суша могат да бъдат само такива процеси, предизвикани от човешка дейност.

След измененията на ЗУЧК, направени по силата на ЗИДЗУЧК, ДВ, бр. 27 от 2013 г., към ал. 2 на чл. 6 е добавено изречение второ, съгласно което към територията на морския плаж се включват и пясъчните дюни, разположени непосредствено зад плажната ивица или попадащи върху морския плаж.

По смисъла на ЗУЧК „пясъчни дюни“ са образувания, формирани от насипване на пясъци в резултат от взаимодействието на море, суша и вятър. Основните видове дюни са зараждащи се подвижни дюни, подвижни (бели) дюни, неподвижни дюни с тревна растителност (сиви дюни) и облесени дюни, арг. от § 1, т. 4 ДР на ЗУЧК.

От горецитираните легални дефиниции се налага изводът, че морският плаж представлява част от земната повърхност, която не е покрита с вода. За да е налице морски плаж обаче, повърхността на земята следва да е покрита с пясък, чакъл, седиментни[61] или скални образувания. Тази покривка трябва да се е наслоила върху повърхността на земята вследствие на взаимодействието на морето със сушата. От своя страна, това взаимодействие би могло да бъде предизвикано както от естествени процеси, така и от влиянието на човека.

Ако земната повърхност не е покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания, или ако макар и да е покрита с тях – нанасянето им върху повърхността на земята не е резултат от взаимодействието на морето със сушата, то не е налице морски плаж по смисъла на ЗУЧК и следователно, няма обект изключителна собственост на държавата.

От легалната дефиниция става ясно, че е без значение по какъв точно начин ще бъдат предизвикани процесите на взаимодействие на морето със сушата. Това може да стане по естествен път, но и като резултат от дейност на човека, която дейност може да е целенасочена или не. Законът не изисква човешкото въздействие, предизвикало взаимодействието на море и суша да е осъществено с ясното съзнание, че ще се обособи морски плаж.

Безспорно се налага заключението, че за да е налице морски плаж по смисъла на ЗУЧК и Конституцията е необходимо кумулативно да са налице два конститутивни елемента. На първо място повърхността на земната суша следва да е покрита с пясък, чакъл и други седиментни или скални образувания, но заедно с това – покривката трябва да е резултат от взаимодействие на море и суша, без значение дали това взаимодействие е предизвикано от естествени процеси или е следствие от интервенция на човека.

Веднъж обособили се, морските плажове и пясъчните дюни става ex lege, автоматично по силата на закона, изключителна собственост на Р. България[62]. Този извод следва от систематичното тълкуване на чл. 6, ал. 3 и ал. 4, т. 1 и т. 4 във вр. с ал. 8 от ЗУЧК.

Според горепосочените разпоредби, морските плажове са изключителна държавна собственост, т.е. законът обявява държавата като единствен носител на правото на собственост върху тези обекти. Същевременно, законодателят е въвел изрична забрана за трансформация на правото на собственост на държавата от публична в частна.

От друга страна, в чл. 6, ал. 8 ЗУЧК е уреден редът за отчуждаване на имоти частна собственост,  когато в резултат на естествени процеси на взаимодействие на морето със сушата се образуват морски плажове. Предвидено е, че частта от засегнатите имоти се отчуждава по реда на глава трета от Закона за държавната собственост по предложение на министъра на регионалното развитие и благоустройството.

Считам, че в правилото на чл. 6, ал. 8 ЗУЧК е допусната известна законодателна непоследователност.

На първо място, по-горе изяснихме, че морски плаж може да се образува не само като резултат от естественото взаимодействие между море и суша, но и в следствие на предизвикано от човека такова взаимодействие. Това означава, че чл. 6, ал. 8 трябва да се тълкува и да се разбира в светлината на ал. 2 на същата разпоредба. Оттук логически следва, че процедура по глава трета от Закона за държавната собственост ще бъде проведена не само в случай, че се развият естествени процеси и те доведат до обособяване на морски плаж, но и когато тези процеси са последица от човешки действия, станали причина за взаимодействие на море и суша, в резултат на което се е оформил морският плаж.

На следващо място, ако се осланяме само на буквалния прочит на чл. 6, ал. 8 от ЗУЧК, която норма препраща към глава трета от Закона за държавната собственост, ще се наложи да заключим, че моментът, в който държавата придобива правото на собственост върху морския плаж е превеждането по сметката на правоимащото лице, т.е. на досегашния собственик на отчуждения имот, на паричното обезщетения за изгубеното то него право на собственост, арг. от чл. 39, ал. 1, т. 1 ЗДС.

Според мен такъв извод би бил неправилен. Правото на изключителна собственост възниква в полза на Р. България от момента на завършване на процесите по обособяване на морския плаж без да е необходимо да се проведе процедура по отчуждаване на имота. Това е така, защото чл. 18, ал. 1 от Конституцията повелява морските плажове да бъдат изключителна собственост на държавата без да поставя, каквито и да е условия във връзка с придобиването на това право от единствения възможен негов титуляр.

Не трябва да се забравя, че разпоредбите на конституцията са непосредствено приложими, арг. от чл. 5, ал. 2 от Основния закон. В този смисъл, за разлика от онези обекти на изключителна държавна собственост, които не могат да се индивидуализират само въз основа на конституционния текст – водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, и за които е необходимо допълнителна конкретизация, която трябва да бъде осъществена с нормативен акт с ранга на закон, морските плажове се явяват изключителна собственост на държавата по силата на самата Конституция и непосредственото ѝ действие[63]. Поради това „отчуждаването“ само по себе си няма да доведе до придобиване на права в полза на държавата, защото те ще възникнат за нея от момента на обособяването на морския плаж.

Препращането към глава трета от Закона за държавната собственост има самостоятелно значение само за съблюдаването на принципа на справедливостта. Р. България е правова държава, арг. от чл. 4, ал. 1, изр. 1 на Конституцията, не би могло да се допусне, че правния ред позволява държавата да придобие изключителни права върху имот, който до този момент е бил собственост на частноправен субект, без последният да бъде справедливо обезщетен. Главно, но не само, с оглед заплащането на обезщетението за изгубеното право на собственост от досегашния собственик на имота, ЗУЧК препраща към ЗДС.

Бих искал да взема отношение по още един въпрос, свързан с придобиването на право на собственост от страна на държавата върху морските плажове.

Тъй като това право възниква по силата на закона, считам, че сме изправени пред оригинерен способ за придобиване на субективно вещно право на изключителна собственост в полза на Р. България. Правото възниква ex lege в патримониума на държавата, без да е необходимо то да ѝ е прехвърлено от друг правен субект, негов предходен титуляр[64]. Със завършване на фактическия състав по обособяване на плаж, държавата става едноличен титуляр на правото на собственост върху този обект, а предишният собственик губи своето право, арг. от чл. 99 от Закона за собствеността.

Във връзка с горните съждения, свързани с момента на придобиването на собствеността върху морския плаж от страна на държавата и характера на придобивния способ, трябва да направим още едно уточнение. От граматическото и систематично тълкуване на чл. 18, ал. 1 от Конституцията, чл. 6, ал. 2, ал. 4, т. 1 и т. 4 от ЗУЧК във вр. с чл. 5 ЗДС се налага безспорният извод, че даже и имот, притежаващ характеристиките на морски плаж да бъде актуван като имот, който е частна държавна собственост, и съответно да бъде проведен търг за неговата продажба, то поради обстоятелството, че имотът е вещ, която е вън от гражданския оборот (res extra commercium), това няма да доведе до промяна на титуляря на правото на собственост, който ще си остане държавата[65].

Не трябва да се забравя, че съгласно чл. 5, ал. 3 от ЗДС актът за държавна собственост няма правопораждащо действие. По своята природа той е свидетелстващ, декларативен документ, с който държавата само удостоверява, регистрира възникнало и изменено въз основа на определени юридически факти право на собственост. Същият не променя предназначението, статута на земята или имота, тъй като той свидетелства за предназначението и начина им на ползване, респ. техническите характеристики и записването им в действащите планове и карти[66].

Друг въпрос, който се нуждае от отговор е възможно ли е като последица от естествени процеси или като резултат от действия на човека един имот, който веднъж е придобил статут на морски плаж да изгуби това качество.

Както бе пояснено, за да съществува морски плаж, който да бъде изключителна собственост на държавата, трябва да са налице кумулативно два елемента. Ако който и да е от тях отпадне, считам, че съответният имот няма да може да се квалифицира като морски плаж.

Така например, възможно е като резултат на естествени природни процеси пясъкът, чакълът и другите седиментни или скални образувания, покриващи повърхността на имота да изчезнат, а на тяхно място да се появят други покриващи елементи.

Също така е възможно нивото на морската вода да се вдигне и да се дойде до положение, при което онази част от повърхността, която е била морски плаж, да се окаже под морското равнище и да придобие качеството морски бряг.

При всички условия обаче не може да приемем, че един имот, отговарящ на изискванията за морски плаж, би могъл да изгуби това си качество в следствие на човешки действия. Ако подобно въздействие върху имот бъде осъществено, държавата е длъжна да защити правото си на собственост по предвидения в закона ред. Аналогична е хипотезата ако се в имота се извършват въздействия, непозволени от ЗУЧК.

Смисълът от това морските плажове да бъдат изключителна собственост на държавата се състои в предоставянето на достъп до тях. Затова чл. 4, ал. 1 ЗУЧК предвижда, че гражданите имат право на свободен и безплатен достъп до морските плажове. Достъпът до морските плажове може да бъде ограничен само в случаите, свързани с националната сигурност и отбраната на страната, охраната и контрола на държавната граница, опазването на защитени територии и обекти, при опасност за здравето или живота гражданите, както и в други случаи, определени със закон, арг. от чл. 4, ал. 3 от ЗУЧК.

Що се отнася до режима на териториалноустройствена защита на черноморското крайбрежие, по силата на чл. 9 от ЗУЧК са създадени две охранителни зони.

Зона „А“ с режим на особена териториалноустройствена защита и зона „Б“ със специфични характеристики на територията и специален режим за опазване на териториалните и акваториалните ресурси.

Зона „А“ обхваща частта на акваторията на Черно море по чл. 3, т. 2 от ЗУЧК, крайбрежната плажна ивица и част от територията, попадаща в ивица с широчина 100 метра извън териториите на населените места, измерена по хоризонтала от границите на морския бряг или на морските плажове, арг. чл. 10, ал. 1 ЗУЧК.

В зона „А“ се забранява извършването на редица дейности, подробно описани в чл. 10, ал. 2 ЗУЧК. Извън територията на морските плажове се обаче законът допуска изграждането на пристанища и пристанищни съоръжения, на брегоукрепителни, брегозащитни и геозащитни съоръжения, на пречиствателни станции, както и на други обекти на техническата инфраструктура, необходима за обслужване на урбанизираните територии, непопадащи в забраните по ал. 2 на чл. 10, арг. от чл. 10, ал. 3, т. 1 от ЗУЧК. Допустимо е и строителството на други обекти, при спазването на предвидените от закона изисквания за застрояването на поземлените имоти по чл. 10, ал. 3, т. 2 от ЗУЧК.

С цел да не отегчавам любезния читател, до тук смятам да спра своя анализ.

 

IV. Заключение

В заключение, препращайки към обществения контекст, в условията на който бе съставено настоящото изследване, бих искал да припомня думите на Цицерон, написани от него в труда му „За задълженията“:

„Тези, които ще бдят за държавата, на първо място да се постараят всеки да има своето чрез справедливи закони и правосъдие…“[67].

 

 


[1] Виж Таджер, В. Уредбата на собствеността в Конституцията от 1991 г. – Закон, 1993, № 1, с. 17, а също и Друмева, Е. Конституционно право. Пето допълнено и преработено издание. София: Сиела, 2018, с. 216. Следва да се отбележи, че в своя учебник по конституционно право Друмева само отбелязва съществуването на коментираното становище без да го споделя.

[2] Виж Петров, В. Марков, М. Вещно право. Осмо издание. София: Сиби, 2014, с. 60-61.

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Венедиков, П. Ново вещно право. Второ издание. София: ИК „Проф. Петко Венедиков“, 1999, с. 67. Сащото се приема и в Венедиков, П. Система на българското вещно право. Трето преработено издание. София: Университетска печатница, 1947, с. 86.

[6] Джеров, Ал. Вещно право. Второ преработено и допълнено издание. София: Издателство на Българската академия на науките, 1994, с. 41

[7] Кожухаров, Ал. Германски граждански законник. София: Съюз на българските юристи, 1974, с. 242.

[8] Относно т.нар. класическа римскоправна триада на собственика владеене, ползване и разпореждане виж Сарафов, П. Относно факторите за установяване възгледа за правото на собственост в модерното частно право. Сборник в памет на гл. ас. Теодор Пиперков. Theo Noster. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014, с. 175-185.

[9] Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. София: Сиела, 2016, с. 120. Относно понятието вещ виж и Василев, Л. Българско вещно право. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995, с. 11-18.

[10] Сарафов, П. Понятието „собственост“ според Конституцията.- Съвременно право, 2001, № 6, 7-18.

[11] Съгласно тази разпоредба думи или изрази с утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни актове.

[12] Сарафов, П. Понятието „собственост“ според Конституцията.- Съвременно право, 2001, № 6, 7-18.

[13] Пак там. Виж също и Сарафов, П. Собствеността като основно право на личността. – Съвременно право, 2002, № 2, 65-78.

[14] Пак там.

[15] Съгласно тази разпоредба ХОПЕС има същата юридическа сила като Учредителните договори.

[16] Виж Решение от 9 юли 2020 г., Constantin Film Verleih GmbH, C‑264/19, EU:C:2020:542, т. 35.

[17] Ратифициран със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 1992 г. в сила за Република България от 7 септември 1992 г.

[18] Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г.

[19] Сарафов, П. Понятието „собственост“ според Конституцията.- Съвременно право, 2001, № 6, 7-18.

[20] Пак там.

[21] Решение № 17 от 16.12.1999 г. на КС на РБ по конст. д. № 14/99 г.; Решение № 22 от 10.12.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 24/96 г.; Решение № 7 от 10.04.2001 г. на КС на РБ по конст. д. № 1/2001 г.

[22] Решение № 3 от 27.04.2000 г. на КС на РБ по конст. д. № 3/2000 г.

[23] Решение № 11 от 21.05.2001 г. на КС на РБ по конст. д. № 18/2000 г.

[24] Решение № 5 от 10.07.2008 г. на КС на РБ по конст.д. № 2/2008 г.

[25] Решение № 10 от 03.12.2009 г. на КС на РБ по конст. д. №12/2009 г.

[26] Решение № 6 от 18.04.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 31/95 г.

[27] Пак там.

[28] В същия смисъл виж и Друмева, Е. Конституционно право. Пето допълнено и преработено издание. София: Сиела, 2018, с. 770.

[29] Пак там, с. 771.

[30] Виж Решение на Първи сенат от 7 август 1962 г. – 1 к.д. 16/60 на ФКС на ФРГ, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауев“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 679.

[31] Виж Решение на Първи сенат от 7 юли 1971 г. – 1 к.д. 765/66 на КС на ФРГ, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауев“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 689.

[32] Решение № 19 от 21.12.1993 г. на КС на РБ по к.д. № 11/1993 г.

[33] Пак там.

[34] Пак там.

[35] Пак там.

[36] Пак там.

[37] Пак там.

[38] Пак там.

[39] Приета на 16.04.1879 г., изменена на 15.05.1893 г. и на 11.07.1911 г.

[40] Близнашки, Б. Общо учение за конституцията. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019, с. 247.

[41] Сарафов, П. Собствеността като основно право на личността. – Съвременно право, 2002, № 2, 65-78.

[42] Решение на Първи сенат от 15 януари 1969 г. – 1 к.д. 3/66 на КС на ФРГ, цитирано от Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауев“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 687. Относно социалното значение на правото на собственост според Основния закон на ФРГ виж Решение на Втори сенат от 4 февруари 1975 г. – 2 к.д. 5/74, поместено в Сборник избрани решения на Федералния Конституционен съд на Федерална Република Германия, 2019, Фондация „Конрад Аденауев“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 676-678.

[43] Решение № 6 от 15.07.2013 г. на КС на РБ по к.д. № 5/2013 г.

[44] Пак там.

[45] Пак там. Редът, по който се осъществява самото отчуждаване е предвиден в Закона за държавната собственост, съответно в Закона за общинската собственост.

[46] Пак там.

[47] Решение № 12 от 28.11.2013 г. на КС на РБ по к.д. № 9/2013 г.

[48] Решение № 19 от 21.12.1993 г. на КС на РБ по к.д. № 11/1993 г.

[49] Решение № 11 от 25.09.1997 г. на КС на РБ по конст. д. № 4/97 г.

[50] Решение № 2 от 6.02.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 26/95 г.

[51] В същия смисъл виж и Решение № 2 от 6.02.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 26/95 г.

[52] Относно тълкуването на чл. 26, ал. 2, предл. 1 от ЗЗД виж Тълкувателно решение № 3/2014 г., от 28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 г. на ВКС, ОСГК. В същия смисъл виж и Тълкувателно решение 4/2009 г., от 07.07.2010 г., по тълк. д. 4/2009 г. на ВКС, ОСГК.

[53] Решение № 4 от 15.06.2000 г. на КС на РБ по к.д. № 5/2000 г.

[54] Пак там.

[55] Решение № 4 от 15.06.2000 г. на КС на РБ по к.д. № 5/2000 г.

[56] Пак там.

[57] Пак там.

[58] Пак там.

[59] Обн. – ДВ, бр. 48 от 15.06.2007 г., в сила от 01.01.2008 г.

[60] Само за пълнота на изложението ще посоча, че законодателят е счел за необходимо да дефинира понятието „морски плаж за природосъобразен туризъм“. Видно от ЗУЧК това е друг вид морски плаж, който се различава от онзи, дефиниран в чл. 6, ал. 2. Съгласно § 1, т. 9 от ДР на ЗУЧК „Морски плаж за природосъобразен туризъм“ е морски плаж, включен в приложението към чл. 7, ал. 9 от ЗУЧК, който с оглед на естествените природни дадености е необходимо да бъде съхранен чрез опазване на биологичното разнообразие и на екосистемите при разумно използване на природните ресурси и върху чиято територия не се извършва стопанска дейност.

[61] Според речника на българския език думата „седимент“ означава утаен земен пласт. Виж интернет адрес: https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/седимент/

[62] Виж Решение № 611 от 17.01.2014 г. по адм. д. № 2379/2013 на Върховния административен съд.

[63] В този смисъл виж Влахов, Кр. Противоречи ли на Конституцията застрояването на плажовете по морето, статия публично достъпна на интернет адрес: https://news.lex.bg/противоречи-ли-на-конституцията/

[64] Относно разграничението на придобивните способи на деривативни и оригинерни виж Стоянов, Д. Придобивният способ по чл. 78 ЗС. София: Сиела, 2016, с. 18-19 и цитираната там правна литература.

[65] Решение № 611 от 17.01.2014 г. по адм. д. № 2379/2013 на Върховния административен съд.

[66] Патк там.

[67] Цитат от статията на Костова, М. Републиката на Цицерон – прототип на правовата държава? – публикувата на с. 247-254 от книгата Марк Тулий Цицерон. За държавата. За законите. София: „Изток-Запад“, 2019.

За aвтора

Адвокат Александър Николов завършва Право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с отличен успех.

Областите му на компетентност са: вещно, облигационно, търговско, семейно и наследствено, както и гражданско процесуално право.


Pin It on Pinterest

Сподели:

Сподели тази статия с приятели