Договор. Свобода на договаряне. Действие на договорите

окт. 31, 2024 | Правен блог

Начало » Правен блог » Договор. Свобода на договаряне. Действие на договорите

1. Какво е договор?

Съгласно законовата дефиниция на чл. 8, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.

Следователно, законът посочва, че договорът е преди всичко и най-вече съглашение. Последното на свой ред означава, че за да се счита един договор за сключен, е необходимо страните по него да постигнат съгласие по всички клаузи и уговорки, които взети заедно ще формират съдържанието на договора.

Казано с други думи, за да приемем, че е сключен договор, трябва да е налице пълно съвпадение на двете насрещни волеизявления на страните относно съдържанието му – предмет, цена, срок на действие, момент на плащане на цената и т.н.

От посочената легална дефиниция се налага и изводът, че по своето правно естество договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях[1].

Поради това, може да се приеме, че договорът е не какво да е съглашение, а такова, насочено към пораждане (към предизвикване) на определени, и желани от сключващите го страни, правни последици.

От разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД е видно, на следващо място, че договор може да бъде също и съглашението, което има за цел да уреди, т.е. да организира, подготви и устрой, отношенията между сключващите го лица по определен начин, отговарящ на преследваните от всяка от страните цели, мотивирали я да пристъпи към учредяване на договорната обвързаност.

На последно място, законовата дефиниция подчертава, че договор е съглашението, с което страните унищожават вече породената помежду им правна връзка.

Всъщност, законът иска да каже, че наред с предизвикване на правни последици, договорът може да бъде насочен и към тяхното прекратяване. Като договор се квалифицира съглашението, с което страните преустановяват съществуването на юридическата обвързаност помежду си.

От анализа на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД следва, че за да се сключи един договор е необходимо да е налице съвпадение на насрещните волеизявления на страните по него относно съдържанието му (предмет, цена и т.н.). И двете страни – съконтрахенти, следва да се съгласят с настъпването на правните последици на договора. Формата на обективиране на това съгласие при отделните видове договори, е различна. Формата на сделката е форма за действителността ѝ само в определени случаи. В други е достатъчно постигане на просто съгласие. Така или иначе, липсата на съгласие на насрещните субекти е равнозначна на липса на сделка (договор), с последица нейната нищожност[2].

След като и двете страни по договора следва да се съгласят с неговото съдържание, то това означава, че от гледище на разграничението на сделките на едностранни и двустранни, договорът представлява двустранна сделка, при която е налице съгласуване на насрещни волеизявления на две страни. Договорът включва две или повече взаимно свързани волеизявления, насочени към пораждане на правни последици в областта на частното право, които засягат поначало лицата, които извършват волеизявленията, т. е. договорът е съгласие, насочено към частноправни последици[3]. Това е така, защото чл. 8, ал. 1 от ЗЗД свързва понятието “договор” с изискването за наличие на съвпадащи насрещни волеизявления поне на две срещупоставени страни[4].

След като цитираната разпоредба изисква съгласуване на насрещните волеизявления, то това предпоставя и изисква най – малко две противоположни страни, които желаят да се обвържат от действието на договора[5].

Допълнителното споразумение (анекс) към вече сключен договор също е съглашение, следователно – договор. С него, по изрично съгласие на страните, се внася последващо изменение или допълнение на първоначално сключения договор. Анексът, по подобие на договора, е израз на автономията на волите на насрещните страни и може да обхване различни уговорки от първоначалния договора, включително и относно промяна на срока и/или размера на плащането на цената[6].

Анексът е неразделна част от първоначално сключения договор и обвързва договарящите страни по начин и при условията, уговорени с него, с които се създава целената промяна в съществуващото правоотношение между страните. Макар допълнителното споразумение да има производно съществуване, обусловено от вече сключения договор, няма пречка с него, последващо във времето, страните да препотвърдят волята си да бъдат обвързани от облигационната връзка във вида ѝ и със съдържание (допълнено или изменено) по това споразумение, което е израз и на тяхното намерение да изпълнят насрещните си задължения, съобразно постигнатото взаимно съгласие[7].

Анексът обаче няма самостоятелно правно битие, той винаги е функция на друг договор, чието съдържание изменя или допълва. Така например, сключените между наемателя и наемодателя анекси, с които страните уговарят по-дълъг от първоначално предвидения срок на договора за наем, не представляват нови самостоятелни наемни договори, поради което не може да се счита, че с тях са породени нови наемни отношения, макар и между същите страни и за същата наета вещ, спрямо всяко едно от които може да се приложи максималният 10 годишен срок за продължителност на наемното правоотношение. Анексите представляват самостоятелни съглашения между страните в наемното правоотношение, с които се изменят само някои от елементите му, но с тях то нито се поражда, нито се прекратява, поради което не представляват самостоятелни нови наемни договори. Договорът за наем е съглашение между наемодателя и наемателя, с което се поражда, урежда или прекратява наемното правоотношение (арг. от чл.8 ал.1 във вр. с чл.228, ал.1 ЗЗД)[8].

 

2. Свобода на договаряне

Съгласно чл. 9 от Закона за задълженията и договорите, страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

В цитираната разпоредба е уреден т.нар. принцип на свобода на договарянето и автономия на волята.

Предоставената с чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне представлява реално отражение и проявление в областта на частното право на конституционно прокламирания принцип на свободната стопанска инициатива, уреден в чл. 19, ал. 1 от Конституцията[9].

От съвместното тълкуване на чл. 19, ал. 1 от Конституцията и чл. 9 от ЗЗД се налага изводът, че в нашето действащо право, в отношенията между частноправните субекти, действа принципът на свободното договаряне[10].

Съгласно този принцип, всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение[11].

Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга и т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива[12].

При волеизявлението, когато постигането на един правен резултат е осъществено чрез средствата на правния порядък без никакви препятствия, при липсата на вмешателство от страна на държавата, може да се каже, че този резултат е постигнат при свобода на волеизявлението при правните сделки, при т. нар. свобода на договарянето[13].

Договорът предполага конкурс и съвпадане на две свободни воли, така че свободната, спонтанна организация на стопанския обмен е несъвместима с всяка идея за подчинение с установени от закона задължения, за подчинение към една господстваща друга воля, различна от тази на самия правен субект. Волевата автономия и принудата са понятия, взаимно изключващи се[14].

Уредената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода позволява съществуването на т.нар. ненаименовани договори, насрещните права и задължения по които не са уредени в закона[15].

В материята на вещното право законодателят приема обратния подход: възможно е да съществуват само тези вещни права, които са уредени в закона, като правата, възникнали или придобити при действието на съответния закон, се запазват и след неговото отменяване. Неуредени в закона вещни права е невъзможно да съществуват[16].

Предоставената от закона свобода на договаряне обаче не е абсолютна. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки – аргумент от 288 Търговския закон[17].

Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Преценката за противоречието с добрите нрави се прави към момента на сключване на договора[18].

Пример за конкретно проявление на ограничаването на свободата на договаряне от неписаните морални норми, познати като добри нрави,  е допуснатата нееквивалентност на уговорените между страните насрещни престации по възмезден двустранен договор. Според застъпеното в съдебната практика становище, нееквивалентността на насрещните престации по един възмезден договор, наведена от ищеца като основание на иска му за нищожност, може да съставлява накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата – дотолкова, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните[19].

В съдебната практика се приема още, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД намира приложение и при търговските сделки и нееквивалентността на насрещните престации например по договор за продажба на недвижим имот, сключен между търговци, може да съставлява нарушение на добрите нрави[20].

Пример за императивна правна норма, която поставя граници пред договорната свобода на страните, е чл. 152 от ЗЗД. Съгласно цитираната разпоредба, съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително. С тази разпоредба се обявява за недействително всяко съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. Забраната е наложена от законодателя в обществен интерес с цел да се предотврати незаконното предоставяне на парични заеми срещу високи лихви и прикрити обезпечения[21].

  1. Действие на договорите

Съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили. Тази законова повеля е доразвита в ал. 2 на чл. 20а от ЗЗД, с която законодателят е постановил, че договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.

Тези правила са израз на основния принцип на гражданското право, че договорите трябва да се спазват (pacta sunt servanda)[22].

В съдебната практика се приема, че съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД договорите могат да бъдат изменяни, прекратени, разваляни или отменяни само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. Постигнатото съгласие, в границите на чл. 9 от ЗЗД, обвързва страните, но тази обвързаност не е неотменна. Надлежното изпълнение е един от начините страните да се освободят от обвързаност. Те могат да се освободят и чрез постигането на ново съгласие било като прекратят, развалят или отменят сключения договор, било като уговорят други (различни) насрещни права и задължения. Една от страните може да се освободи от обвързаност, без съгласието на другата само като изпълни задължението си или като упражни уредено от закона съответно потестативно право[23].

Така както кредиторът може да се съгласи да приеме нещо друго за удовлетворяване на вземането си (чл. 65 ЗЗД), така двете страни могат да уговорят заменянето на някоя от дължимите престации с друга или други престации. Продавачът може да се съгласи да получи в собственост вещ вместо дължимата цена; страните по договора за наем може да се съгласят вместо наемна цена да се дължи определена услуга; страните по договора за дарение могат да се съгласят да отменят дарението или да преуредят отношенията си, като дарителят получи нещо равностойно; страните по договор за прехвърляне на собственост срещу задължение за издръжка и гледане могат да се съгласят приобретателят да дължи рента и т.н[24].

След като съгласно чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД уговорките между страните по договора имат силата на закон за тях, то правилно е становището, според което съдът не може да постанови решение, което е в противоречие с тези уговорки[25]. Сключеният в границите на чл.9 от ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, съгл. чл.20а, ал.1 от ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл. 63, ал. 1 от ЗЗД – точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна отговорност по чл.79 и сл. от ЗЗД от неизправната страна. Посочените правила важат и за търговските сделки, предвид препращащата норма на чл. 288 от ТЗ[26].

Що се отнася до действието на договорите между сключилите ги страни е от съществено значение да се отбележи, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗЗД – договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи. Това означава, че трети за договора лица, който не са страни по последния, нямат право да въздействат върху учредената договорна обвързаност, нито разполагат с възможността да тълкуват договора, нито пък да правят изявления за неговото прекратяване вместо страните по него[27].

Разпоредбата на чл. 21 от ЗЗД, по категоричен и недвусмислен начин, утвърждава принципа за обвързаност на страните с постигнатото между тях съглашение по смисъла на чл. 8 от ЗЗД. Следователно, правата за търсене на уговорената престация или отговорност за неизпълнение на поетите договорни задължения могат да бъдат осъществени само между страните по договора[28].

Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗЗД, трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.

В съдебната практика се приема, че цитираната разпоредба е проява на извъндоговорната отговорност (непозволено увреждане), защото включва всички нейни елементи – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка и вина, но с особености, отграничаващи състава на чл. 21, ал. 2 от ЗЗД от общия деликт по чл. 45 от ЗЗД. За проявлението на квалифицирания състав е необходимо съществуването на договор, спрямо който извършителят на правонарушението се явява трето лице, чуждо на облигационната връзка, спрямо което договорът няма действие. С поведението си третото лице – делинквент следва противоправно да възпрепятства или затруднява изпълнението на задължение по договора. Предизвиканото от деянието неизпълнение на задължение по договора може да бъде във всичките му проявни форми – пълно неизпълнение или неточно изпълнение (в качествено, количествено или срочно отношение). На основание чл. 44 от ЗЗД, правилото намира съответно приложение и когато се пречи на изпълнението на задължение по едностранна сделка. Вредите могат да бъдат неимуществени или имуществени (под формата на претърпяна загуба или пропусната полза). Те следва да са последица от поведението на третото лице, като причинно – следствената връзка е усложнена: възпрепятстващо противоправно действие – неизпълнение на договора – вреда. Увредено лице се явява кредиторът или/и длъжникът по съществуващо договорно правоотношение. Изискването за наличието на недобросъвестност на третото лице сочи на умисъл като форма на вината, поради което вината не се презюмира[29].

 

­­­­­­­­­­­Поместената по-горе статия не е правен съвет. Статията не представлява и не може да се разглежда като правна консултация по конкретен казус и/или правен спор.

В случай, че имате необходимост от експертна правна помощ и съдействие, можете да се свържете с адв. Николов на посочените телефонен номер и/или имейл адрес.

[1] Решение № 137 от 25.06.2010 г. по търг. д. № 888/2009 г. на Върховен касационен съд.

[2] Решение № 145 от 25.02.2009 г. по гр.д. № 236/2008 г. на Окръжен съд София, гражданско отделение.

[3] Решение № 145 от 25.02.2009 г. по гр.д. № 236/2008 г. на Окръжен съд София, гражданско отделение.

[4] Решение № 145 от 25.02.2009 г. по гр.д. № 236/2008 г. на Окръжен съд София, гражданско отделение.

[5] Решение № 145 от 25.02.2009 г. по гр.д. № 236/2008 г. на Окръжен съд София, гражданско отделение. Както правилно се посочва в съдебната практика, от легалната дефиниция на чл. 8, ал. 1 от ЗЗД се вижда, че същественото за договора е наличието на две страни, взаимно адресиране на волеизявленията от всяка страна към другата и съвпадане на насрещните волеизявления. Едва тогава може да се приеме, че договорът е сключен. В този смисъл виж Решение от 06.12.2010 г. по в. гр. д. № 462 / 2010 г. на I състав на Окръжен съд – Стара Загора.

[6] Решение № 198 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 661 / 2019 г., ВКС, III гр. отделение. Допълнително на това, в своята практика ВКС също приема, че договорът е съглашение, виж Решение № 47 от 07.04.2022 г. по гр. д. № 2659 / 2021 г., ВКС, III гр. отделение.

[7] Решение № 198 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 661 / 2019 г., ВКС, III гр. отделение.

[8] Решение № 75 от 26.05.2010 г. по търг. д. № 838/2009 г., ВКС, I търг. отделение; Решение № 333 от 23.11.2012 г. по гр. д. № 167/2012 г., ВКС, III гр. отделение.

[9] Решение № 22 от 24.09.1998 г., конст. д. № 18/98 г., на Конституционния съд на Република България.

[10] Тълкувателно решение № 1 от 12.04.1990 г. по гр. д. № 91/1989 г., ОСГК на ВКС.

[11] Тълкувателно решение № 1 от 12.04.1990 г. по гр. д. № 91/1989 г., ОСГК на ВКС.

[12] Пак там.

[13] Пак там.

[14] Пак там.

[15] Решение № 241 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 1185/2016 г., ВКС, IV гр. отделение.

[16] Пак там.

[17] Решение № 50062 от 01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г., ВКС, I тър. отделение.

[18] Решение № 50062 от 01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г., ВКС, I тър. отделение.

[19] Решение № 50062 от 01.12.2022 г. по т. д. № 278/2021 г., ВКС, I тър. отделение.

[20] Пак там.

[21] Решение № 38 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 1778/2021 г., ВКС, III гр. отделение.

[22] Решение № 228 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1859/2009 г., ВКС, IV гр. отделение.

[23] Решение № 149 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 5105/2014 г., ВКС, ІV гр. отделение.

[24] Пак там.

[25] Решение № 79 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 538/2012 г., ВКС, III гр. отделение.

[26] Решение № 137 от 25.06.2010 г. по търг. д. № 888/2009 г., II Т.О., ВКС.

[27] Решение № 624 от 25.09.1998 г. ПО гр. д. № 1357/1997 г., II Г. О., ВКС.

[28] Решение № 118 от 03.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г., ІІ Т. О., ВКС.

[29] Решение № 35 от 22.08.2014 г. по т. д. № 1916/2013 г., І Т. О., ВКС; Решение № 126 от 18.06.2015 г. по т. д. № 3223/2013 г., ВКС, I тър. отделение.

За aвтора

Адвокат Александър Николов завършва Право в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ с отличен успех.

Областите му на компетентност са: вещно, облигационно, търговско, семейно и наследствено, както и гражданско процесуално право.

Позвънете