Законът за собствеността (ЗС, обн. 1951 г.) е основният нормативен акт, уреждащ вещните права в България. Той урежда правото на собственост, ограничените вещни права (право на строеж, право на ползване, сервитути) и съсобствеността.
Ключови разпоредби: чл. 45–50 (ограничения на собствеността в отношенията между съседи); чл. 63–69 (право на строеж); чл. 76–95 (защита на владение и собственост; ревандикационен иск); чл. 79 (придобивна давност).
ЗС се прилага заедно с ЗЗД (облигационно право при прехвърлителни сделки), ЗУТ (устройство и строителство), ЗКИР (кадастър и имотен регистър) и ГПК (исков ред).
Важни разпоредби на ЗС за ежедневието: чл. 38 (общите части при съсобственост); чл. 50 (собственикът не може да бори имота по начин, причиняващ неудобства над нормалните на съседите); чл. 109 (право на поставяне на гранични знаци); чл. 110 (право на огради).
ЗС е изменян многократно от 1951 г. насам. Последни значими промени са свързани с реституцията (1990-те), правото на строеж и регулацията на правото на ползване. За специалните въпроси (наследяване, строителство, земеделски земи) се прилагат специалните закони (ЗН, ЗУТ, ЗСПЗЗ) спрямо ЗС.
